Клайв Къслър - Айсберг(bg)

— Поогледай залата! Познаваш ли някой друг?

Тиди бързо изпълни молбата му, като огледа главния салон за познато лице. Очите й се спряха неведнъж, а три пъти.

— Онзи възрастният със смешните очила, който е седнал на канапето. Това е сър Ерик Маркс. А привлекателната брюнетка до него е Дороти Хауърд, английската актриса…

— Остави я нея. Кажи ми за мъжете.

— Единственият друг, когото ми се струва, че съм виждала, влезе току-що и сега говори с Кирсти Фирие. Почти сигурна съм, че е Джак Бойл, австралийският магнат във въгледобива.

— Откъде си станала такава специалистка по милионерите?

Тиди кокетно сви рамене.

— Това е любимо занимание на много неомъжени момичета. Никога не си сигурна дали няма да попаднеш на някого от тях, така че се подготвяш за случая, макар и само във въображението си.

— Е, веднъж мечтите ти да се сбъднат.

— Не те разбирам.

— Нито пък аз, освен че това започва да прилича на сбирка на клана.

Пит издърпа Тиди на терасата и бавно я отведе към един ъгъл, по-далече от навалицата. Наблюдаваше малката група гости, скупчили се около скъпата двойна врата, видя, че го поглеждат, а после се извръщат не от смущение, а като учени, които наблюдават някакъв експеримент и след това обсъждат възможния резултат от него. Започна да изпитва неприятното чувство, че идването им в бърлогата на Рондхайм е грешка. Тъкмо се чудеше как да измисли извинение и да си тръгнат, когато Кирсти Фирие ги забеляза и се отправи към тях.

— Бихте ли дошли да седнете в кабинета? Вече ще започваме.

— Кой ще чете? — попита Тиди.

Лицето на Кирсти светна.

— Оскар, разбира се.

— О, боже — прошепна на себе си Пит.

Като агне, поведено на заколение, той тръгна след Кирсти към кабинета, а Тиди ги следваше.

Когато влязоха и откриха място сред подредените в дъга фотьойли около издигнатия подиум, помещението беше почти препълнено. Не беше кой знае какво, но Пит реши, че са сполучили, като се настаниха на последния ред, близо до изхода, защото биха могли да се измъкнат незабелязано при удобен случай. Надеждите му обаче угаснаха — един прислужник затвори и залости вратите.

Няколко минути по-късно прислужникът завъртя реостата и намали светлината от лампите; кабинетът потъна в мрак. Тогава Кирсти се качи на подиума и бе осветена от два меки розови лъча, които я оградиха с ореол сякаш бе гръцка богиня, чиято скулптура стои спокойно на пиедестала си в Лувъра. Пит я разсъблече наум, като си помисли какво ли впечатление би направила така. Стрелна с поглед Тиди. Прехласнатото й изражение го накара да се запита дали е възможно и тя да си представя същото. Потърси дланта й, намери я и силно стисна пръстите й. Тиди бе така омаяна от видението, изправено на подиума, че дори не забеляза допира на Пит.

Кирсти Фирие стоеше неподвижно, поглъщаше погледите на невидимата публика зад прожекторите и се усмихваше със самочувствието, което е присъщо само на истински убедената в красотата си жена.

Наклони глава към смълчаната зала и заговори:

— Дами и господа, уважаеми гости. Тази вечер домакинът ни, господин Оскар Рондхайм, ще предложи на вашето внимание последните си творби. Тях ще прочете на родния ни исландски език. След това, тъй като повечето от вас говорят английски, ще продължи с подбрани откъси от прекрасния съвременен ирландски поет Шон Магий.

Пит се наведе и пошепна на Тиди:

— Трябваше да се подкрепя с поне още десет чаши от оня пунш.

Не виждаше лицето на Тиди. И не му беше нужно — почувства как лакътят й се заби в ребрата му. Когато отново се обърна към подиума, Кирсти беше изчезнала и мястото й бе заел Рондхайм.

В следващия час и половина човек би могъл да си помисли, че Пит е преминал през мъките на прокълнатите. Не беше така обаче. Пет минути след като Рондхайм започна исландската си сага с напевен глас, Пит вече спеше дълбоко, доволен, че никой в тъмното помещение не би могъл да забележи липсата на усет към поезията у него.

Веднага щом бе погълнат от първата вълна на съня, Пит за стотен път се озова на брега с доктор Хънуел в ръцете си. Отново и отново безпомощно гледаше как Хънуел отправя празен поглед към очите му, как се опитва да говори и отчаяно се мъчи да бъде разбран. После, накрая, едва промълвява трите думи, които, изглежда, не означават нищо, по уморените му черти, белязани от възрастта, преминава облак и умира. Странното в съня не беше появата му за кой ли път вече, а по-скоро фактът, че никога съставките не бяха напълно еднакви. Всеки път, когато Хънуел умираше, имаше нещо различно. В един от вариантите децата бяха на брега, както бе станало в действителност. В следващите ги нямаше, не се виждаха никъде. Веднъж черният реактив кръжеше отгоре и им отправяше неочакван поздрав с размахване на крила. В една от редакциите се появяваше дори Сандекър, надвесваше се над Пит и Хънуел и тъжно поклащаше глава. Времето, изгледът на крайбрежието, цветът на морето — всичко приемаше различен облик от фантазия във фантазия. Само един малък детайл оставаше неизменно същият — последните думи на Хънуел.