Клайв Къслър - Айсберг(bg)

Рондхайм отново пусна усмивката си.

— Госпожице Ройъл. — Поклони се и й целуна ръка. — Майор Пит тъкмо ни разказваше за кошмарното ви преживяване днес следобед.

Какъв мръсник, помисли си Пит. Не изчака и секунда, преди да се опита да изкопчи нещо и от нея. Тиди изглеждаше привлекателна и жизнерадостна в синята си рокля, със свободно спускащата се по гърба й светлокестенява коса. Пит небрежно обви ръка около кръста й, после незабелязано за останалите я спусна и я ощипа. Усмихна се, когато погледна големите й кафяви очи — очи, от които лъхаше мъдрост и познание.

— За съжаление пропуснах повечето. — Тя се пресегна зад гърба си, дискретно хвана ръката на Пит и завъртя малкия му пръст, после все така дискретно махна ръката му от кръста си. — Взривът ме запрати върху бюфета в салона. — Докосна малкия оток на челото си, където лилавият белег беше умело прикрит с грим. — Останах си там през следващия час и половина. А горкият Дърк се беше разтреперил и повръща през целия обратен път към Рейкявик.

На Пит му се прииска да я целуне. Тиди беше преценила обстановката, без да й мигне окото, и се бе справила с нея като роден победител.

— Мисля, че е време да се видим с гостите — реши той, хвана я за ръката и я поведе към купата с пунш.

Пит й подаде пълна чаша и двамата сложиха в чинийките си от ордьоврите. Като се сдържаше с мъка да не се прозее, заедно с Тиди обходиха една след друга групите. Обичаен посетител по приеми Пит обикновено с лекота установяваше контакти, но този път срещаше неочаквани затруднения. Над това събиране тегнеше някаква странна атмосфера. Не можеше да определи в какво точно се изразява тя, но имаше нещо определено необичайно. Нормалните групи си бяха същите — досадниците, пияниците, снобите и потупващите гърба ти. Всеки от говорещите английски, с които установяваха контакт, се държеше учтиво. Нямаше никакви антиамерикански настроения, а това често ставаше любима тема при събирания на хора от различни националности. На пръв поглед всичко изглеждаше като обикновен, незаангажиран прием. Тогава той изведнъж разбра. Наведе си и пошепна в ухото на Тиди:

— Нямаш ли чувството, че сме persona non grata 13 13 Persona non grata (лат.) — израз от дипломатическия речник, означаващ нежелана личност. — Бел.пр. ?

Тиди го погледна учудено.

— Не, всички изглеждат съвсем добронамерени.

— Наистина са дружелюбни и учтиви, но като че ли го правят насила.

— Как би могъл да си сигурен?

— Мога да позная топлите и искрени усмивки, когато ги видя. Тук те отсъстват. Сякаш ни развеждат в кафез. Даваш храна на животните, говориш им, но не ги докосваш.

— Приказваш глупости. Пък и не можеш да ги обвиняваш, че се чувстват неловко, когато разговарят с човек, облечен като теб.

— Точно тук е номерът. Чудакът винаги, без изключение, става център на внимание. И ако не бях убеден в това, не бих твърдял, че се държат като на погребение.

Тя вдигна глава и изгледа Пит лукаво:

— Ти си просто нервен, защото не си сред своите хора.

Той отвърна на усмивката й:

— Би ли ми обяснила по-ясно?

— Виждаш ли ония двамата там? — Тя кимна с глава вдясно. — Застанали са до рояла.

Пит с безразличие плъзна бавно поглед в посоката, за която тя говореше. Дребен, пълничък и подвижен човечец с плешива глава ръкомахаше оживено и говореше припряно с бързи залпове на някаква рунтава и гъста бяла брада, намираща се на не повече от тридесет сантиметра от носа му. Брадата принадлежеше на слаб и изискан на вид човек, чиято сребриста коса се спускаше доста под яката и му придаваше вид на харвардски професор. Пит върна погледа си към Тиди и сви рамене.

— Е, и?

— Не ги ли позна?

— А трябва ли?

— Явно не четеш рубриките за обществения живот в „Ню Йорк таймс“.

— Аз се интересувам само от „Плейбой“.

Тя му хвърли поглед, типичен за жените, отвратени от мъжете.

— Тъжно е, че синът на американски сенатор не познава двама от най-богатите мъже на света.

Пит слушаше Тиди само наполовина. Схвана думите й след няколко секунди. Но щом те бавно отекнаха в съзнанието му, той се обърна и нахално огледа двамата, които все още бяха погълнати от разговора си. После улови Тиди за китката така здраво, че тя се намръщи.

— Имената им?

Очите й се разшириха от изненада.

— Плешивият дебеланко е Ханс фон Хумел. А онзи с изискания вид е Ф. Джеймс Кели.

— Вероятно грешиш.

— Може би… не, сигурна съм. Веднъж видях Кели на бала при встъпването на президента в длъжност.