Клайв Къслър - Айсберг(bg)

Ако Пит някога се бе чудил как ли се дави човек, сега това му беше твърде ясно. Ледената вода жилеше всеки квадратен сантиметър от кожата му като милион пчели. Очите му отказваха да се отворят, а главата си усещаше като цялостна мъчителна болка; ноздрите му бяха изпълнени с вода и бодяха като с нож предния синус, а дробовете си усещаше, сякаш тънките им кожици са потопени в азотна киселина. Накрая, след като заби колене в камъните по дъното, той успя да се изправи и главата му се закрепи в изобилния чист исландски въздух. Закле се съвсем категорично, че ако някога реши да се самоубива, това определено няма да е чрез удавяне.

Залитна по ситните камъчета край брега, като наполовина носеше и наполовина теглеше Хънуел, а двамата приличаха на люшкащи се пияници. На няколко стъпки от края на морето Пит пусна товара си и провери пулса и дишането на доктора — бяха учестени, но равномерни. Тогава забеляза лявата ръка на Хънуел. Беше ужасно разкъсана на лакътя от картечните куршуми. Доколкото бързо можеше с претръпналите си ръце, той свали ризата си, отпра ръкавите и здраво ги стегна около раната, за да спре кръвотечението. Колкото зле и да изглеждаше повърхността на раната, явно нямаше прекъсната артерия, така че той инстинктивно предпочете прекия натиск пред турникета. После подпря Хънуел на голяма скала, привърза ръката как да е към врата му, за да може и чрез повдигането й да намали кръвотечението.

Пит не можеше да направи нищо повече за приятеля си, така че легна на грапавия каменен килим и остави тялото си на волята на нежеланата болка и омразните пристъпи на прилошаване. Отпусна се, доколкото състоянието му позволяваше, затвори очи и закри прекрасната гледка на изпъстреното с облачета арктическо небе.

На Пит му се струваше, че е лежал в дълбоко безсъзнание поне няколко часа, когато далечен звън в дълбините на ума му го стресна. По инстинкт в отговор на стимула очите му се отвориха само двадесет минути след като се бяха затворили. Сцената наоколо беше различна — небето и облаците бяха още там, но имаше нещо пред тях. Очите на Пит трябваше с мъка да докарат на фокус петте деца, застанали около него. По лицата им не личеше страх, докато гледаха Пит и Хънуел.

Пит се надигна на лакът, насили се с мъка да се усмихне и каза:

— Добрутро, юнаци. Станали сте по-рано, а?

Като че бяха репетирали, по-малките деца се обърнаха към най-голямото момче. То се поколеба — явно подбираше думите си, преди да започне:

— Братята, сестрите ми и аз пасяхме кравите на баща ни на поляната над скалите. Видяхме вашия… — Замълча с недоумяващо лице.

— Хеликоптер? — подсказа му Пит.

— Да, това е. — Момчето се оживи. — Хе-ли-коп-тер. Видяхме хеликоптера ви да лежи в океана. — Безупречната му скандинавска кожа леко поруменя. — Срамувам се, че английският ми не е много добър.

— Не — тихо го увери Пит. — Засраменият съм аз. Ти говориш английски като оксфордски професор, а аз не мога да ти кажа и две думи на исландски.

Момчето засия от комплимента и помогна на Пит да се изправи с мъка на крака.

— Наранили сте се, сър. Главата ви кърви.

— Ще оцелея. Приятелят ми е ранен сериозно. Трябва бързо да го откараме в най-близката болница.

— Пратих най-малката ми сестра да извика татко, когато ви намерихме. Той скоро ще докара камиона си.

Точно тогава Хънуел изстена тихо. Пит се наведе над него и обгърна плешивата глава. Възрастният човек беше дошъл в съзнание. Завъртя очи и погледна Пит, после се взря в децата. Дишаше тежко и се опитваше да каже нещо, но думите засядаха в гърлото му. В очите му имаше някакво странно спокойствие, когато хвана ръката на Пит и с усилие промълви:

— Спасил те Бог…

После потръпна и тихо изстена.

Доктор Хънуел беше мъртъв.

Фермерът и най-голямото му момче отнесоха Хънуел до ленд ровъра. Пит седна отзад и сложи главата на океанографа в скута си. Затвори изцъклените, невиждащи очи и приглади няколкото дълги кичура бяла коса. Повечето деца биха изпитали ужас от смъртта, но момчетата и момичетата около Пит в каросерията на камиона седяха тихо и спокойно и по лицата им се четеше само пълно приемане на единственото сигурно нещо, което очаква всички.

Фермерът, едър и красив, загрубял от работата си мъж, подкара бавно по тесния път до върха на скалите, после през нивите, а след камиона остана малко облаче от червеникав вулканичен прах. След няколко минути спряха пред малка постройка в края на село с бели стопански къщи, над които се издигаше традиционната масивна исландска черква.