Клайв Къслър - Айсберг(bg)

Пит бавно поклати глава.

— А аз си мислех, че Кели е луд. Мръсникът може и да успее. Просто фантастичният му план може да успее.

Кипман кимна.

— Като преценят всички факти, комарджиите в момента навярно биха заложили на картата на Кели и компанията „Хърмит“.

— А може би трябва да го оставим да го направи — замисли се Сандекър. — Може би е било писано Кели да постигне своята утопия.

— Не, не му е писано — спокойно възрази Кипман. — Това никога няма да стане.

— Изглеждате доста сигурен — забеляза Пит.

Кипман го погледна и леко се усмихна.

— Не ви ли споменах? Единият от хубавците, които са се опитали да ви убият в кабинета на оня лекар, реши да ни сътрудничи. Разказа ни доста неща.

— Изглежда, има твърде много подробности, които забравяте да ни кажете — кисело подхвърли Сандекър.

Кипман продължи:

— Славното начинание на Кели е обречено — това го знам от най-високо място. — Усмивката му се разшири. — Веднага щом компанията „Хърмит“ се установи в Доминиканската република и Френска Гвиана, ще последва борба за власт в директорския съвет. Познатият донякъде на майор Пит господин Оскар Рондхайм възнамерява да ликвидира Кели, Маркс фон Хумел и останалите и да поеме ръководството на съвета. Тъжно е да се признае, но намеренията на господин Рондхайм едва ли биха могли да се определят като почтени или доброжелателни.

Тиди седеше кокетно в инвалиден стол до леглото на Лили, когато Пит влезе в болничната стая, следван от Сандекър и Кипман.

— Лекарите ме увериха, че и двамата ще оживеете — усмихна се Пит. — Помислих си… хм… да намина и да се сбогувам.

— Значи заминаваш? — тъжно попита Тиди.

— Да, за съжаление. Някой трябва да разпознае горилите на Рондхайм.

— Ами… в-внимавай — заекна тя. — След всичко, на което се подложи, за да ни спасиш, не бихме искали да те загубим сега.

Лили сковано повдигна глава.

— Защо не ни каза за нараняванията си там, в дефилето? — попита той сериозно. — Господи, изобщо не знаех, че ребрата ти са счупени.

— Нищо не би се променило. Аз бях единственият, който можеше да ходи. Освен това винаги гледам да се представя добре, когато публиката ми е толкова интересна.

— Твоята публика беше най-добрата — усмихна се Лили.

— Как ти е гърбът? — попита Пит.

— Ще остана толкова дълго в тоя гипс, че просто не ми се мисли за това, но поне ще мога да танцувам, когато ми го свалят.

Пит се извърна към Тиди. Лицето й беше бледо, а очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— Когато великият ден дойде — насили се да се усмихне Пит, — ще го отпразнуваме с голямо парти.

— Разчитам на това.

Сандекър прочисти гърлото си.

— Ммм… доколкото виждам, госпожица Ройъл е също толкова добра медицинска сестра, колкото и секретарка.

Лили грабна ръката на Тиди.

— Бих си чупил по една кост всеки ден от седмицата, ако с това можех да си осигуря да срещам хора като нея.

Настъпи кратко мълчание.

— Мисля, че най-добре ще е да тръгваме — предложи Кипман. — Военният ни самолет отдавна е готов и чака.

Пит се наведе, целуна Тиди, а после стисна ръката на Лили.

— Пазете се. Ще чакам покана за това парти в най-скоро време. — Вдигна ръце и безпомощно сви рамене. — Един бог знае къде бих могъл да си намеря момиче, което ще се осмели да се покаже пред хората с човек с толкова изранено лице.

На Тиди й стана смешно. Той стисна рамото й, после се обърна и излезе.

В колата по пътя към военновъздушната база Пит гледаше през прозореца, без да вижда нищо, а мислите му бяха още в болницата.

— Той никога няма да може да ходи вече, нали?

Кипман тъжно поклати глава.

— Вероятността е много малка… много малка.

След петнадесет минути, без да са си казали нищо повече, пристигнаха в базата на Кефлавик, където ги чакаше разузнавателният бомбардировач В-92. Още десет минути, и свръхзвуковият реактив се понесе по пистата, а после се издигна над океана.

Сандекър, останал сам на летището, продължи да гледа след самолета, докато той не се изгуби в безоблачния хоризонт. После умърлушено тръгна към колата.

Тъй като полетът от изток на запад и скоростта от хиляда и седемстотин километра в час на реактивния бомбардировач спестиха цели седем часа, беше все още сутринта на деня, в който Пит замина от Исландия — със замътен поглед той се прозя, протегна се в тясната кабина, погледна през страничния люк на навигатора и видя далечните очертания на летището срещу зелените склонове на планината Сиера Мадре.