Клайв Къслър - Виксън 03

— Няма ли да ходиш на риболов? — извика тя след него.

— Никога не съм обичал този спорт.

— Защо не вземеш джипа?

— Нали ми предложи разходка из природата, забрави ли? — провикна се той през рамо.

Лорън го проследи с поглед, докато го изгуби между стволовете на боровите дървета, после поклати глава на непредвидимите мъжки прищевки и тичешком се прибра в хижата, за да избяга от студа на ранната есен.

Още от пръв поглед личеше, че Максин Рафърти е от някой от западните щати. Имаше набито тяло, носеше широка басмена рокля, очила без рамки и тънка мрежичка върху синкаво-сребристата си коса. Седеше на предната веранда на къщата от кедрово дърво и четеше детективски роман. Лий Рафърти, източен като върлина, беше приклекнал до стар очукан товарен автомобил платформа и гресираше лагерите на предната полуоска.

Пит се приближи и поздрави:

— Добър ден!

Лий Рафърти извади от устата си загаснал фас и му кимна.

— Здравейте!

— Хубав ден за разходка — обади се Максин, оглеждайки Пит над книгата си.

— Студеният ветрец ободрява — каза Пит.

По лицата на възрастните хора беше изписана дружелюбност, но се забелязваше и характерната за жителите във вътрешността на планината предпазливост към непознатите, особено към онези, за които веднага се разбираше, че са от голям град. Лий избърса ръцете си в омаслен парцал и пристъпи към Пит.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Можете, стига вие да сте семейство Лий и Максин Рафърти.

При тези думи Максин стана от стола си.

— Да, ние сме семейство Рафърти.

— Казвам се Дърк Пит и съм гостенин на Лорън Смит, хижата малко по-нататък по пътя.

Изразът на притеснение по лицата на двамата се замени с широка усмивка.

— Малката Лорън Смит? Познаваме я, разбира се — каза сияеща Максин. — Всички в тоя край много се гордеем с нея, задето ни представлява във Вашингтон и… изобщо.

— Помислих си, че можете да ми дадете известна информация, свързана с тази местност.

— С удоволствие — рече Лий.

— Не стой там като пън — обърна се Максин към съпруга си, — ами донеси нещо за пиене на човека. Сигурно е жаден.

— Разбира се. Какво ще кажете за една бира?

— Няма да откажа — усмихна се Пит.

Максин отвори входната врата и подкани Пит да влезе.

— Ще останете за обяд. — Това беше повече заповед, отколкото покана и Пит нямаше как да се измъкне, затова само сви рамене в знак на съгласие.

Дневната имаше висок таван с греди и спално помещение над нея. Беше обзаведена със скъпи разнородни мебели в стил арт деко и Пит изпита чувството, че се е върнал в началото на трийсетте години. Лий се засуети в кухнята и след малко се върна с две отворени шишета бира. Пит веднага забеляза, че са без етикети.

— Надявам се да обичате домашна бира — рече Лий. — Четири години ми трябваха, докато получа точната смеска между прекалено сладка и прекалено горчива. Докарах я до осем процента алкохол.

Пит я опита. Вкусът й беше по-различен, отколкото очакваше. Ако не бе усетил дъх на квас, спокойно би я препоръчал за продажба в големи количества.

Максин подреди масата и ги покани. Беше поднесла голяма купа с картофена салата, печен боб в гърне и плато с тънки резени месо. Лий смени бързо изпразнените шишета с нови и раздаде чиниите. Картофената салата беше подправена с точното количество киселина. Печеният фасул също имаше необходимата гъстота. Пит не можа да познае какво е месото, но го намери за много вкусно. Въпреки че беше закусил с Лорън само преди час, не можа да устои на аромата на домашно приготвените гозби и се нахвърли върху тях като огладнял полски работник.

— Отдавна ли живеете тук? — попита той.

— В края на петдесетте идвахме редовно на Съуач на почивка — отвърна Лий. — Но след като се пенсионирах във Военноморските сили, се преместихме да живеем тук. Бях дълбоководен водолаз. Получих кесонова болест, та се наложи преждевременно да изляза в пенсия. Това стана… да, през лятото на седемдесет и първа.

— Седемдесета — поправи го Максин.

Лий Рафърти намигна на Пит.

— Макс помни като слон.

— Да знаете за катастрофирал самолет наблизо, в радиус около шестнайсет километра?

— Нямам спомен за такова нещо. — Лий погледна към съпругата си. — А ти, Макс?

— Къде ти е умът, Лий? Нима забрави за онзи доктор и семейството му, които загинаха, когато самолетът им се разби оттатък Дайъмънд?… Как намирате боба, господин Пит?

— Превъзходен — отвърна Пит. — Дайъмънд близо ли е оттук?