Клайв Къслър - Виксън 03

След малко започнаха да различават дърветата, подаващи се от снега, покриващ планините. На височина 3 500 метра назъбените била започнаха да се издигат над краищата на крилете на самолета. Голд включи светлините за кацане и напрегна взор през челното стъкло, търсейки да види открито пространство земя. Хофман и Бърнс бяха замръзнали на местата си, очаквайки напрегнато неизбежния сблъсък.

Стрелката на висотомера падна под чертичката за три хиляди метра. Три хиляди метра! Цяло чудо беше, че се спуснаха толкова ниско, цяло чудо беше, че някоя стена от скали не се изпречи внезапно на пътя им. После, почти право пред тях, дърветата се разделиха и светлините за кацане осветиха равно поле, покрито със сняг.

— Поляна! — извика Голд. — Прелестна, красива алпийска поляна на пет градуса вдясно на борда.

— Виждам я — потвърди Вайлъндър. Той успя да коригира леко курса на стратокрайцера чрез елероните и ръчната газ.

Нямаше време дори за формалността от бегъл преглед на чеклиста. Всичко се свеждаше до заход, при който или успяваш, или загиваш, и до коремно кацане по учебник. Морето от дървета изчезна под носа на кокпита. Голд изключи запалването на електрическите вериги веднага щом Вайлъндър спря двигателите на стратокрайцера на десет метра над земята. Шумът на трите останали двигателя заглъхна и бързо увеличаващата се огромна тъмна сянка долу се сля с падащия фюзелаж.

Ударът съвсем не беше толкова жесток, колкото всеки от мъжете очакваше. Коремът бръсна снега, подскочи един, два, три пъти и се плъзна като гигантска ска. Колко дълго беше продължило това мъчително неконтролируемо пързаляне, Вайлъндър не можеше да каже. Кратките секунди се точеха като минути. Накрая падналият самолет спря тромаво и настана тишина, потискащо дълбока и заплашителна.

Бърнс реагира пръв.

— Божичко… успяхме! — промълви той с треперещи устни.

Голд гледаше с посивяло лице в челното стъкло. Погледът му виждаше само белота — плътна завеса от сняг се бе натрупала върху стъклото. Той бавно се обърна към Вайлъндър и отвори уста да заговори, но дори звук не излезе. Думите умираха още в гърлото му.

Изведнъж боботеща вибрация разтърси стратокрайцера, последвана от остър пукот и мъчителен стържещ звук на извиващ се и усукващ се метал.

Белотата отвъд прозорците постепенно изчезна и се замени със стена от студен непрогледен мрак. После нямаше вече нищо, абсолютно нищо…

В главната квартира на Военноморския флот във Вашингтон адмирал Бас разсеяно изучаваше една карта, на която беше отбелязан пътят на полета на „Виксън-03“. Всичко беше събрано в уморените му очи, в дълбоко врязаните бръчки на бледите му хлътнали бузи, в тежко отпуснатите му рамене. Телефонът върху бюрото иззвъня и той вдигна слушалката.

— Адмирал Бас? — попита познат глас.

— Аз съм, господин президент.

— Министър Уилсън ми каза, че сте искали да се преустанови издирването на „Виксън-03“.

— Вярно е — потвърди тихо Бас. — Не виждам никакъв смисъл да удължаваме агонията. Надводните военноморски съдове, самолетите на ВВС и сухопътните военни части претърсиха всеки сантиметър земна и водна площ в радиус от осемдесет километра от предопределения курс на „Виксън-03“.

— Какво е вашето мнение?

— Аз предполагам, че останките му лежат на дъното на Тихия океан — отвърна Бас.

— Имате чувството, че той е прелетял над Западното крайбрежие, така ли?

— Да.

— Да се молим, че сте прав, адмирале. Бог да ни е на помощ, ако се е разбил на сушата.

— Ако беше така, досега щяхме да сме научили — каза Бас.

— Да… — Президентът замълча за миг. — Вероятно. — Нова пауза. — Затворете досието на „Виксън-03“. Заровете го някъде, някъде много дълбоко.

— Ще се погрижа за това, господин президент.

Бас остави слушалката и се отпусна в едно кресло като победен човек в края на дългата си и иначе забележителна военноморска кариера.

След малко отново погледна картата.

— Къде си? — заговори той гласно на себе си. — Къде? Къде, по дяволите, може да си отишъл?

Отговорът никога не дойде. Така и не се намери никаква следа от изчезването на злощастния стратокрайцер. Сякаш майор Вайлъндър и екипажът му бяха минали в забвение.

Колорадо, септември 1988 г.

Дърк Пит изплува от дълбините на съня, прозя се широко и доволно и се огледа наоколо. Беше пристигнал по тъмно в планинската хижа и пламъците на голямата, обрасла с мъх каменна камина, заедно със светлината от изпускащите силна миризма керосинови лампи едва осветяваха затворената между чворести чамови дъски вътрешност на хижата.