Клайв Къслър - Виксън 03

След петнайсетина минути напразно търсене се отказа и тъкмо се накани да се връща в пилотската кабина, забеляза малка алуминиева пластина, паднала между едната дървена скара. Гърбът й беше лепкав и Вайлъндър почувства гъдел на самодоволство, когато я съпостави със също така лепкавото петно върху една от стоманените касети. Вдигна пластината до слабата светлина на отсека и се вгледа в обратната й страна. Дребният гравиран надпис потвърди най-голямото му опасение.

Той остана известно време на място, вторачен в малката пластина. Внезапно накланяне на самолета го извади от вглъбеността му. Той се втурна към пилотската кабина и рязко отвори вратата.

Помещението беше пълно с дим.

— Надявайте кислородните маски! — извика Вайлъндър, който виждаше само силуетите на Хофман и Бърнс. Голд бе напълно обгърнат от синкавата мъгла. Майорът си проправи път до седалката и затърси кислородната си маска, едва издържайки на острата миризма от късото съединение.

— Кула „Бъкли“, тук „Виксън-03“ — изкрещя Голд в микрофона. — Кокпитът се пълни с пушек. Чакаме инструкции за принудително кацане. Край.

— Поемам управлението — каза Вайлъндър.

— Самолетът е на ваше разположение — отвърна Голд, без да се колебае.

— Бърнс?

— Да, сър?

— Какво, по дяволите, се случи?

— Не мога да съм сигурен сред тази пушилка, майоре. — Гласът на Бърнс прозвуча глухо под кислородната маска. — Май че стана късо някъде около радиопредавателя.

— Кула „Бъкли“, тук „Виксън-03“ — продължи настоятелно Голд. — Моля, обадете се.

— Безсмислено е, лейтенант — изпъшка Бърнс. — Те няма да ви чуят. Никой няма да ви чуе. Нямаме радиовръзка.

Очите на Вайлъндър толкова се насълзиха, че той почти нищо не виждаше.

— Обръщам и поемам обратно към „Бъкли“ — съобщи той спокойно.

Но още не бе завършил сто и осемдесет градусовия завой, когато машината изведнъж започна да вибрира със звук на разкъсващ се метал. Димът изчезна като с магическа пръчка и в тясното помещение нахлу леден въздух, който така защипа кожата на откритите части на мъжете, сякаш хиляди оси впиха едновременно жилата си. Всяка част на самолета се тресеше.

— Лопатата на витлото на двигател номер три се откъсна! — изкрещя Бърнс.

— Боже господи, едно зло никога не… Изключете номер три! — нареди Вайлъндър.

Ръцете на Голд заиграха по таблото с прибори и след малко вибрацията спря. Със свито сърце Вайлъндър предпазливо изпробва ръчките. Дишането му се учести и той почувства как ужасът вътре в него набъбва като гъба.

— Лопатата на витлото се е врязала във фюзелажа — докладва Хофман. — В стената на товарния отсек има дупка от около два метра. Отвсякъде висят кабели и хидравлични тръби.

— Ето откъде е излязъл димът — отбеляза с кисела физиономия Голд. — Бил е изсмукан навън, когато загубихме налягането в кабината.

— Това обяснява и защо елероните и вертикалното кормило не откликваха — добави Вайлъндър. — Сега можем да се издигаме, можем и да се спускаме, но не можем нито да завием, нито да обърнем.

— Дали да не опитаме да го завъртим, като вдигаме и спускаме елероните на двигатели едно и четири — предложи Голд. — Това поне ще ни е достатъчно да стигнем до положение за кацане на „Бъкли“.

— До „Бъкли“ е изключено да стигнем — заяви Вайлъндър. — Без двигател номер три ще губим височина със скорост около трийсет метра в минута. Ще трябва да се приземим някъде в Скалистите планини.

Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание. Той видя нарастващия страх в очите на екипажа.

— Боже мой — изстена Хофман. — Това не може да стане. Няма начин да не се блъснем в някоя скала.

— Все още имаме мощност и до известна степен владеем управлението — каза Вайлъндър. — Вече излязохме от облачността, така че можем поне да виждаме накъде отиваме.

— Слава на небесата, че проявяват такава благосклонност — измърмори с ирония Бърнс.

— Какъв ни е курсът? — попита Вайлъндър.

— Две-две-седем югозапад — отвърна Хофман. — Отклонени сме близо осемдесет градуса от предначертания ни маршрут.

Вайлъндър само кимна — нямаше какво повече да каже. Съсредоточи отново вниманието си в поддържане на стратокрайцера в хоризонтално положение. Но бързото падане не можеше да бъде спряно. Дори с пълната мощност на останалите три двигателя нямаше начин тежко натоварената машина да поддържа височина. Той и Голд можеха само да седят безсилни, когато започнаха дълго спускане надолу към земята през долините, заобиколени от извисяващите се на по четири хиляди метра върхове на Скалистите планини.