Клайв Къслър - Виксън 03

— Как е попаднала там? — попита удивеният Стайгър.

— Не е кой знае каква загадка — отвърна Пит. — Езерото Тейбъл е изкуствено направено. Щатът отклони реката да тече през тази долина още през 1945 година. Една изоставена дървообработваща фабрика, която се е намирала близо до речния бряг, е била залята, когато нивото на водата се е покачило. Колибата, която виждаме, вероятно е една от старите жилищни постройки.

Джордино върна лодката малко назад, за да погледне и той.

— Липсва й само табелата „Продава се“.

— Удивително добре е запазена — промълви Стайгър.

— Благодарение на сладката вода, чиято температура е близка до точката на замръзването — поясни Пит и добави: — Дотук с местната туристическа атракция. Продължаваме ли?

— Още колко време? — попита го Джордино. — Имам нужда от малко течно захранване, за предпочитане такова, което се лее от бутилки.

— След няколко часа ще се стъмни — обади се Стайгър. — Предлагам да привършваме за днес.

— Гласувам за това. — Джордино погледна към Пит. — Какво ще кажеш, капитан Блай? Да навивам ли въжето на камерата?

— Не, остави го в това положение. Ще го навием, като стигнем до кея.

Джордино непохватно обърна лодката си на сто и осемдесет градуса и загреба към брега.

— Мисля, че теорията ти издиша — вметна Стайгър. — Два пъти минахме по средата на езерото и не спечелихме нищо, освен отмалели до болка мускули и картина на повалена дървена барака. Погледни неизбежното в очите, Пит. Няма нищо интересно в това езеро, освен риба. Като стана дума за обитателите на дълбочините… какво ли не би дал един рибар, за да притежава такива такъми. — Стайгър кимна към телевизионната апаратура.

Пит го погледна замислено.

— Ал, карай към онзи старец вляво от теб, който е хвърлил въдица от брега.

Джордино се обърна в посоката, която сочеше Пит. Кимна безмълвно и промени курса си. Стайгър го последва.

След няколко минути гребане лодките доближиха възрастния рибар. Мъжът вдигна поглед и в отговор на поздрава им докосна ръба на шапката си, обточен с изкуствени мухи за стръв.

— Кълве ли? — провикна се Пит.

— Не е оригинален въпросът ти — измърмори Стайгър.

— Днес върви слабо — отвърна въдичарят.

— Често ли ловите риба в това езеро?

— От двайсет и две години го кръстосвам надлъж и нашир.

— Можете ли да ми кажете коя част на езерото изяжда най-много стръв?

— Не ви разбрах.

— Има ли участък от езерото Тейбъл, където рибарите често губят стръвта си?

— А, да. Близо до бента има един потънал дънер, та той много помага за тая работа.

— На каква дълбочина е?

— Три или четири метра.

— Търся по-дълбоко място, много по-дълбоко.

Мъжът се замисли за миг.

— Има такава дълбока дупка ей там, по посока на голямото мочурище, в северния край на езерото. Миналото лято глътна две от най-добрите ми макари, докато влачех въдицата си в дълбокото. Не ви препоръчвам да си пробвате късмета там. Освен ако нямате собствен магазин за рибарски принадлежности.

— Благодаря ви за информацията — каза Пит и му помаха. — Наслука!

— На вас също — отвърна въдичарят и върна вниманието си към въдицата, чийто прът след малко се изви от яка захапка.

— Чу ли, Ал?

Джордино погледна с копнеж кея, после обърна глава към северния край на езерото, отстоящ на около четиристотин метра. Примирявайки се със скучната си задача, той изтегли нагоре камерата, за да не се влачи по дъното, после приглади ръкавиците си и натисна отново веслата. Стайгър хвърли на Пит убийствен поглед, но и той вдигна бялото знаме.

Половината час преборване със засилващото се вълнение се изниза мъчително бавно. Стайгър и Джордино вършеха работата си, без да отронват звук; Джордино — със сляпа вяра в Пит, Стайгър, пришпорван от мисълта да не се даде на Джордино по отношение на издръжливостта. Пит стоеше залепен за монитора и от време на време подвикваше на Джордино да коригира курса.

Колкото повече скъсяваха разстоянието до мочурището, толкова по-бързо се издигаше дъното на езерото Тейбъл. И ето че блатото и плевелите като че ли изведнъж свършиха и водата потъмня. Те спряха за малко, за да спуснат камерата и продължиха нататък.

Едва изминаха още няколко метра и на екрана се появи заоблен обект. Нямаше ясно определена форма, нито приличаше на част от естествената среда.

— Спрете да гребете! — извика Пит.

Стайгър се отпусна на мястото си, облекчен, че може да си почине, а Джордино се вгледа през тясното разстояние между двете лодки. Беше му добре познат този тон на Пит.