Клайв Къслър - Виксън 03

Стайгър седна, всмукна дълбоко и остави димът да се процежда през устата му, докато говореше.

— Ето, аз например съм сто процента малодушен човек, но само по въпроси, които не са от важно значение. Никога например не довършвам кръстословици, тъпи книги, домакински задачи… Мисля, че без целия този душевен стрес ще удължа живота си с десет години.

— Жалко е, че не можете да се откажете от пушенето.

— Прав сте.

В този момент двама младежи, момче и момиче, минаха покрай тях върху импровизиран сал и продължиха по течението. Те се смееха по младежки неудържимо, без да обръщат внимание на мъжете на брега. Пит и Стайгър ги проследиха с поглед.

— Е това се казва живот — отбеляза полковникът. — Като дете и аз плавах със сал по река Сакраменто. Вие опитвали ли сте?

Пит не чу въпроса му. Гледаше вторачено мястото, където момчето и момичето се бяха изгубили от поглед. Както изразяваше дълбока вглъбеност, лицето му изведнъж просветна.

— Какво ви има? — попита Стайгър. — Изглеждате така, сякаш сте видели Бог.

— Навирало се е в очите ми през цялото време, а аз да не го забележа — смънка Пит.

— Какво да забележите?

— Това идва да докаже, че най-трудните проблеми имат най-простите разрешения.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Разбрах откъде са дошли кислородната бутилка и колесникът — каза Пит.

Стайгър само го изгледа скептично.

— Това, за което намеквам — продължи Пит, — е, че ние не догледахме едно тяхно качество.

— Не мога да схвана връзката — призна Стайгър. — Когато се монтират на самолет, те работят по две съвършено различни системи, една газова и една хидравлична.

— Да, но свалите ли ги от самолета, и двете части имат нещо общо.

— Какво е то? — поинтересува се Стайгър.

Пит го погледна и разтегна устни във все по-широка и по-широка усмивка. После изрече вълшебните думи:

— Могат да плават.

Редом до повечето гладки реактивни самолети „Катлин М-200“ приличаше на летяща жаба. Макар да беше по-бавен по време на полет, той имаше едно компенсиращо качество, което не можеше да се сравни с никой друг самолет с неговите размери — „Катлин“ беше предназначен да каца и излита от трудни терени с товар два пъти по-голям от собственото му тегло.

Слънцето блестеше върху аквамаринените букви, изписани върху фюзелажа на летателния апарат, докато пилотът умело го наклони, за да го насочи към тясната асфалтова лента на летище „Лейк каунти“ край Ледвил. Той рязко спря на шестстотин метра преди края й, после го завъртя и зарулира към плаца, където стояха Пит и Стайгър. Когато се приближи, се видя ясно изписаният от едната му страна надпис НЮМА. Пилотът спря „Катлин“, изключи двигателите и след минута слезе и се запъти към двамата чакащи мъже.

— Много ти благодаря, приятел! — Отправените към Пит думи бяха изречени с кисела гримаса.

— За какво, за безгрижната и напълно безплатна почивка в Скалистите планини ли?

— Не, задето ме измъкна посред нощ от леглото на една червенокоса лудетина, за да стъкмя товар и да го докарам от Вашингтон тук.

Пит се обърна към Стайгър.

— Полковник Ейб Стайгър, да ви представя Ал Джордино, моят понякога способен помощник и винаги главен мърморко от Националната агенция по подводни и морски изследвания.

Джордино и Стайгър се измериха един друг с поглед като двама професионални борци. Като се изключеше гладко обръснатата глава и семитски черти на лицето на Стайгър и закачливата италианска усмивка и гъстата къдрава коса на Джордино, двамата спокойно можеха да минат за братя. В телосложение много си приличаха — бяха еднакви на ръст, еднакви на тегло, дори мускулите, които издуваха дрехите им, като че ли бяха излети от една и съща матрица.

Джордино протегна ръка.

— Полковник, надявам се двамата с вас да не се влудяваме един друг.

— Напълно споделям това пожелание — отвърна Стайгър със сърдечна усмивка.

— Донесе ли съоръженията, които ти поръчах? — попита Пит.

Джордино кимна и добави:

— Наложи се да прибегна до малко хитрост. Ако адмиралът научи за твоя малък потаен проект, отново ще вдигне врява до небето.

— Адмиралът ли казахте? — почуди се Стайгър. — Не ми е ясно като как са се включили ВВС в тази работа.

— Не са — отвърна Пит. — Адмирал Джеймс Сандекър е пенсионер и е главен директор на НЮМА. Има манията да се чумери, когато се извършват тайни експедиции с наемен труд, който не е предвиден във фискалния бюджет на агенцията.