Клайв Къслър - Виксън 03

— Хайде да влизаме, за да ви превържа главата. Май доста лошо сте ударен.

Едва тогава Пит видя огромен стълб дим да се издига до завоя на река Потомак.

— „Айова“! — възкликна той. — Какво е станало с него?

— Взриви се.

Пит се облегна тежко на леера.

Един мъж подаде одеяло на Кибъл и той загърна с него Пит.

— Не се тревожете и идете да легнете вътре. На пристанището чака лекар.

— Няма значение — каза Пит. — Вече няма никакво значение.

Кибъл го поведе към лоцманската кабина и му поднесе чаша горещо кафе.

— За съжаление на катера ни няма никакъв алкохол. Такива са разпоредбите. Но и без това е доста раничко за това. — Той се обърна и заговори през отворената врата на свързочника си.

— Какви са последните новини за хеликоптера?

— В момента лети над Чесапийкския залив, сър.

— За какъв хеликоптер става дума? — попита Пит.

— Ами за един от вашите — отвърна Кибъл. — Ама че странно нещо се случи! Един снаряд от последния залп на „Айова“ полетя надолу с парашут и представяте ли си, оня идиот в хеликоптера на НЮМА взе, че го улови.

— О, слава богу! — промълви Пит, след като чутото проникна докрай в съзнанието му. — Трябва ми радио. Трябва да ползвам радиото ви.

Кибъл се поколеба.

— Не е редно да позволявам на цивилни лица да използват военни съобщителни средства…

Пит вдигна ръка, за да го прекъсне. Вкочанената му от студ кожа бе възвърнала чувствителността си и той усети, че има нещо под ризата си. Бръкна под нея и извади малък пакет.

— Това пък откъде се взе? — загледа го той замислен.

Безпокойство обзе Стайгър, когато погледна температурния датчик и видя, че стрелката сочи червената чертичка. До Атлантическото крайбрежие оставаха още стотина километра и последното нещо, от което имаше нужда, беше блокиране на турбинните лагери.

Лампата на радиото замига и адмиралът натисна предавателния бутон.

— Тук Сандекър. Слушам ви.

— Готов съм за бърканите яйца. — Гласът на Пит се чуваше на пресекулки по линията.

— Дърк! Добре ли си?

— Малко съм поомърлян, но все още мога да ритам.

— Какво стана с другия снаряд? — попита разтревожен Сандекър.

— Обезвреден е — отвърна Пит.

— А касетата с „Бърза смърт“?

— Течението я отнесе — отвърна Пит, но в гласа му се прокраднаха нотки на колебание.

Пит можеше да бъде само донякъде сигурен, че Хирам Лусана е хвърлил бомбичките в реката, но нямаше намерение да разкрива пред Стайгър и адмирала, че има вероятност усилията му да са отишли напразно.

Сандекър разказа накратко за улавянето на парашута и обясни, че перспективите са мрачни. Пит го изслуша, без да го прекъсва. След това му зададе само един въпрос:

— Още колко време можете да останете във въздуха?

— Ако зависеше само от горивото, още два, дори два и половина часа — това беше гласът на Стайгър. — Големият ми проблем са двигателите, започват да прегряват.

— Изглежда, куполът на парашута е блокирал отчасти смукателните камери.

— Готов съм да чуя брилянтни предложения. Хрумва ли ти нещо?

— Най-случайно наистина ми хрумна — отвърна Пит. — Сега си дръж ушите отворени. Точно след два часа пак ще се свържа с вас. Междувременно изхвърлете всяка излишна тежест: седалки, инструменти, всичко, което може да олекоти машината. Край на връзката.

Пит изключи микрофона и се обърна към Кибъл.

— Трябва да сляза на брега час по-скоро.

— Ще бъдем на пристанището след осем минути.

— Ще ми трябва и транспорт — допълни Пит.

— Още не съм разбрал как се набъркахте в тази каша — каза Кибъл. — Доколкото разбирам, би трябвало да ви поставя под арест.

— Сега не е време да си играем на бдителност — сопна му се Пит. — Господи, трябва ли всичко да върша сам? — Той се наведе над радиста. — Свържете ме с главното управление на НЮМА и с фирмата „Странски инструмънт“, в този ред.

— Не си ли позволявате прекалена волност с хората и съоръженията ми, господинчо?

Пит нито за минута не се усъмни, че ако Кибъл имаше две здрави ръце, щеше да го размаже на палубата.

— Какво трябва да направя, за да получа вашето съдействие?

Кибъл загледа убийствено Пит със светлокафявите си очи, после бавно разтегна устни в усмивка.

— Да кажете „моля“.

Пит се подчини и точно след двайсет минути вече летеше с хеликоптер на бреговата охрана за Вашингтон.

Двата часа изминаха мъчително бавно за Стайгър и Сандекър; вече вървеше третият. Бяха прелетели над крайбрежието на Делауеър и сега се намираха на осемстотин километра от него над Атлантическия океан. Времето се бе задържало относително спокойно и няколкото гръмотевични облака любезно се бяха отдръпнали от летателния им път.