Клайв Къслър - Виксън 03

— А, да. Снарядът с „Бърза смърт“. Предполагам знаеш какъв потенциал има.

— Знам.

— И те интересува какво смятам да правя с него ли?

— Такава мисъл наистина ми мина през ума.

— Когато наберем височина хиляда и петстотин метра, пилотът полковник Ейб Стайгър ще поеме по най-пряката въздушна линия към морето, където ще пуснем възможно най-далече от брега това проклето нещо.

— Колко далече ще бъде? — попита Кемпър.

Настъпи мълчание, докато Сандекър се съветваше със Стайгър.

— Зависими сме от горивото, но ще бъде приблизително на хиляда километра на изток от крайбрежието на Делауеър.

— Доколко здраво се държи снарядът?

— Изглежда достатъчно плътно прилепнал. Щеше да ни е от полза, ако не трябваше да разчитаме на приборите и не ни пречеше да се наслаждаваме на гледката пред нас.

— Я повтори.

— Куполът на парашута е прилепнал за челното стъкло и затова можем да гледаме само надолу.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита Кемпър.

— Да — отвърна Сандекър, — като уведомите всички военни и пътнически самолети да не се доближават до пътя ни към морето.

— Считай го за сторено. Ще уредя също и спасителен плавателен съд да бъде наблизо до мястото, където ще изхвърлите снаряда.

— В никакъв случай, Джо. Полковник Стайгър и аз оценяваме жеста, но ще бъде глупост да се жертват още хора.

Кемпър не отговори веднага. Очите му се изпълниха с тъга. После каза:

— Разбирам. Край на разговора.

— Има ли някакъв начин да бъдат спасени? — попита Джарвис.

Кемпър поклати глава.

— Тъжната истина е, че адмиралът и полковник Стайгър ще извършат самоубийство. Когато хеликоптерът свърши горивото си и започне да пада, снарядът ще пада заедно с него. След като стигнат височина триста метра, бойната глава ще се пръсне. Останалото се подразбира от само себе си.

— Но те положително биха могли да срежат платното на парашута и да продължат на безопасно разстояние, преди да кацнат принудително — обади се Джарвис.

— Разбирам какво имаше предвид адмирал Кемпър — намеси се Хигинс. — Отговорът може да се види на екрана. Парашутът се явява смъртоносна връв на хеликоптера. Въжетата му са усукани около основата на витлото и висят от другата страна на товарния отсек, където няма врата и няма как да се излезе, за да се срежат въжетата.

— А не могат ли двамата да скочат от хеликоптера, преди да е почнал да пада? — попита Джарвис.

Генерал Сейър се обади:

— За разлика от обикновените хеликоптери тези нямат автоматични командни системи. Те се управляват ръчно през цялото време. Ако се наложи екипажът на такъв хеликоптер да скочи принудително, машината ще падне върху тях.

— Значи нищо не можем да направим? — В гласа на Джарвис се долавяше отчаяние.

Президентът се беше загледал с мрачно изражение в лакираната повърхност на масата и след малко каза:

— Нищо, освен да се молим да успеят да отдалечат този опасен товар на безопасно разстояние от бреговете ни.

— А после?

— После само ще седим безпомощни и ще наблюдаваме смъртта на двама смели мъже.

Ледената вода свести Пит. В първия момент той примижа от ярката светлина, после напрегна съзнанието си, за да си спомни какво се бе случило и защо се носи по течението на студена и мръсна река. После го прониза болка и той изпита чувството, че в главата му се забиват десетки пирони.

Усети вибрация във водата, чу приглушен пукот и след малко откъм изгряващото слънце се зададе патрулен катер на бреговата охрана. Двама мъже във водолазни костюми скочиха във водата и сръчно завързаха въже за Пит, после дадоха знак и Пит бе изтеглен на борда.

— Малко е раничко за плуване — каза огромен мъж с превръзка на ръката. — Или тренирате за преплуване на Ламанша, а?

Пит се огледа наоколо и видя счупените стъкла и откъртената дървения на мостика на катера.

— Откъде изникнахте вие? От морската битка при Мидуей ли?

Едрият мъж се засмя и отвърна:

— Бяхме тръгнали да се прибираме в дока си, когато ни бе наредено да ви извадим от водата. Аз съм капитан втори ранг Кибъл, Оскар Кибъл, шкиперът на този някога най-чист и спретнат катер.

— Дърк Пит от НЮМА.

Кибъл присви очи.

— Как се озовахте на бойния кораб?

Пит огледа такелажа на катера.

— Мисля, че ви дължа нова радиоантена.

— Вие ли я отнесохте?

— Съжалявам, но се наложи да продължа по пътя си и нямах време да напиша доклад за щетите.

Кибъл се усмихна и посочи към една врата.