Клайв Къслър - Изхвърлени в морето

Двамата се обърнаха едновременно, когато друга правителствена лимузина се приближи и спря на пристана. От нея слезе сенатор Маркъс Ларимър и тръгна към президентската яхта, следван от помощника си, който покорно носеше чантата му с багаж за една нощ.

Ларимър беше винаги облечен в кафяв костюм с жилетка. Един от неговите законодатели му беше подметнал, че е роден за такъв вид облекло. Косата му имаше пясъчен цвят и беше сресана в строга прическа. Беше едър и грубоват в телосложение, но с вид на човек, който върши механична работа и се опитва да отреже привилегиите на известните личности.

Той само кимна на Блакаул и подметна на Лукас стандартния поздрав между политиците:

— Драго ми е да те видя, Оскар.

— Изглеждате в добро здраве, сенаторе.

— Нищо не лекува по-добре от бутилка скоч — отвърна Ларимър с гръмогласен смях. После забърза по площадката и изчезна в главния салон.

— Приятно прекарване — рече с ирония Лукас на Блакаул. — Не ти завиждам за това пътуване.

Минути по-късно, докато излизаше с колата си от пристанището към Ем стрийт, Лукас се размина с шевролет, в който беше конгресменът Алън Моран. Лукас не обичаше говорителя на Белия дом. Макар и не толкова нафукан като предшественика си, Моран наподобяваше герой на Хорейшо Алджър, който е преуспял не благодарение на интелигентност и усет, а защото се е навирал в средите на конгресната власт и повече е правил, отколкото е искал услуги. След като беше обвинен в съставяне на план за петролен лизинг върху държавни земи, той успя да се измъкне от предстоящия скандал, като призова за съдействие политическите си длъжници.

Докато колите се разминаваха, сенаторът не гледаше нито наляво, нито надясно. Сигурно измисля начини да бръкне във влиятелния джоб на президента, заключи Лукас.

След по-малко от час, докато екипажът на президентската яхта се приготвяше да потегли, на борда се качи вицепрезидентът Марголин с пътна чанта, метната през рамо. Той се огледа и видя президента, който седеше сам в един шезлонг на палубата и наблюдаваше залеза на слънцето. Появи се стюард и освободи Марголин от чантата му.

Президентът вдигна поглед и го загледа така, сякаш не можеше да го познае.

— Винс?

— Извинявай, че закъснях — рече Марголин, — но един от помощниците ми забутал някъде поканата ти и я намерих едва преди час.

— Не вярвах, че ще успееш — смотолеви президентът.

— Моментът е напълно подходящ. Бет заминава със сина ни в Станфорд и ще се върне чак във вторник, а аз нямам нищо в програмата си, което да не може да се отложи.

Президентът стана и се насили да се усмихне приятелски.

— На борда са също сенаторът Ларимър и конгресменът Моран. В момента са в трапезарията. — Той кимна в нейна посока. — Защо не идеш да ги поздравиш и да му удариш едно питие.

— Виж, от питие няма да се откажа.

На вратата Марголин се сблъска с Фосет и двамата си размениха по няколко думи.

Лицето на президента доби гневен израз. Колкото той и Марголин бяха различни в обноските и външния вид — вицепрезидентът беше висок и добре сложен, без излишна тлъстина по тялото, с привлекателно лице, яркосини очи и сърдечен, отзивчив характер — два пъти повече се различаваха те в политическите си разбирания.

С вдъхновяващите си речи президентът поддържаше високо ниво на популярност като личност. Идеалист и мечтател, той отделяше по-голямата част от времето си, за да създава програми, от които щеше да има глобална полза в близките десет-петнайсет години. За съжаление повечето от тях не отговаряха на себичната същност на вътрешната политика.

Марголин, от своя страна, стоеше встрани от обществеността и медиите и насочваше енергията си повече към вътрешните проблеми. Той се противопоставяше на президентската програма за подпомагане на комунистическия блок с довода, че е по-добре тези пари да се използват за нуждите на страната.

Вицепрезидентът беше роден политик. Конституцията беше в кръвта му. Бе извървял труден път, минавайки през различни длъжности, като се почнеше от законодателната власт, накрая стана губернатор, а след това влезе в Сената. Веднъж укрепил се в коридорите на властта, той се заобиколи с влиятелен персонал от съветници, които имаха нюх към стратегически компромиси и нови политически схващания. Докато президентът беше този, който предлагаше законите, Марголин от своя страна проправяше пътя им през лабиринта от комисии, като доста често правеше служителите на Белия дом да изглеждат като неопитни аматьори — положение, което не се нравеше на президента и предизвикваше значителни вътрешни дрязги.