Клайв Къслър - Циклопи

— Дърк! — изгърмя в слушалката доктор Рафиъл О’Мийра. — Какво става там при вас? Хващаш ме тъкмо навреме. Тази сутрин се прибрах от разкопки в Коста Рика.

— Успя ли да напълниш цял камион с късове от глинени съдове?

— Не, само най-богатото скривалище под земята за художествени предмети от времето преди Колумб, откривано досега. Удивителни неща, някои от които датират отпреди триста години преди новата ера.

— Колко жалко, че не можеш да ги запазиш за себе си.

— Всичките ми находки ще отидат в „Музео Насионал де Коста Рика“.

— Щедър човек си ти, Рафиъл.

— Аз не ги подарявам, Дърк. Държавите, в които са изработени находките ми, запазват артефактите като част от тяхното национално наследство. Но какво съм седнал да отегчавам стара, подгизнала от вода реликва като теб? На какво дължа удоволствието от обаждането ти?

— Имам нужда от твоя опит в съкровищата.

— Знаеш, разбира се — каза О’Мийра с малко по-сериозен тон, — че „съкровище“ е отвратителна дума за уважавания археолог.

— Всеки от нас си има слабости — подхвърли Пит. — Ще можем ли да се срещнем за по едно питие?

— Сега ли? Имаш ли представа колко е часът?

— Случайно научих, че си нощна птица. За да ти е по-удобно, кажи някое място близо до теб.

— Какво ще кажеш за „Олд Енглърс Ин“ на булевард „Макартър“ след половин час?

— Чудесно.

— Мога ли да знам какво е това съкровище, което те интересува?

— Такова, за което всеки човек мечтае.

— О? И какво е то?

— Ще ти кажа, като се видим.

Пит затвори телефона и вдигна поглед към снимката на „Циклопи“. От него се излъчваше някаква неестествена самота. Не можа да не се запита какви ли тайни е отнесъл той със себе си във водния гроб.

— Да ти дам ли още сведения — прекъсна мрачните му мисли гласът на Хоуп, — или искаш да приключим?

— Мисля, че е най-добре да спрем дотук — отвърна той. — Благодаря ти, Хоуп. Да можех, щях да ти дам една огромна целувка.

— Много ти благодаря за комплимента, Дърк. Но физиологически не съм способна да приемам целувки.

— Въпреки това си оставаш моя любима.

— Идвай и ме използвай по всяко време.

Пит се засмя.

— Лека нощ, Хоуп!

— Лека нощ, Дърк!

Ех, да беше истинска! — въздъхна той замечтан.

— „Джак Даниълс“, чисто — поръча развеселен О’Мийра. — Нека да е двойно. За мен това е най-доброто лекарство за прочистване на мозъка, загнил в джунглата.

— Колко време прекара в Коста Рика?

— Три месеца. Валя през цялото време.

— За мен бомбайски джин с лед и лимонов сок — обърна се Пит към бармана.

— Значи влизаш в редиците на лакомите морски боклукчии — подметна О’Мийра през гъстата си брада, закриваща лицето му от носа надолу. — Дърк Пит, търсачът на съкровища! Не съм си и помислял, че ще доживея този ден.

— Интересът ми е чисто академичен.

— О, да, те всички така казват. Послушай съвета ми и се откажи. Хвърлят се сума ти мангизи за търсенето на подводни съкровища без някакъв резултат. На пръстите на едната ръка се броят онези щастливци, които през последните осемдесет години са открили съкровище. Приключенията, възбудата и богатствата са чиста проба преувеличение и мит.

— Съгласен съм.

О’Мийра събра стърчащите си като бодлива тел вежди.

— Тогава какво искаш да знаеш?

— Чувал ли си за Реймънд Лебарон?

— Богатият и безразсъден Реймънд, финансовият гений, който издава „Проспъртиър“ ли?

— Същия. Той изчезна преди няколко седмици при полет с дирижабъл край Бахамските острови.

— Как е възможно някой да изчезне в дирижабъл?

— Ами той е успял по някакъв начин. Сигурно си чул или чел за случая.

О’Мийра поклати глава.

— Деветдесет дни не съм гледал телевизия, нито съм чел вестници.

Поднесоха им питиетата и Пит накратко изложи странните обстоятелства, съпътстващи мистерията. Хората в бара започнаха да оредяват и двамата останаха почти сами.

— И предполагаш, че Лебарон е летял със стар мех, пълен с газ, за да търси потънал кораб, натъпкан с рудна жила?

— Така твърди съпругата му Джеси.

— Кой е корабът?

— „Циклопи“.

— Чувал съм за него. Изчезналият преди седемдесет и една години военноморски въглищар. Не помня да са писали за някакви богатства на борда му.

— Но очевидно Лебарон е смятал, че е имало.

— Какво е било съкровището?

— Елдорадо.

— Я не се занасяй.

— Само повтарям това, което ми казаха.

О’Мийра се смълча, погледът му се отнесе някъде далеч.