Клайв Къслър - Съкровище

Той извика към екипажа и трескаво размаха свободната си ръка. Група моряци и едно младо момиче, което държеше куче, гледаха безучастно към него. Никой не направи опит да обърне кораба. Моряците продължиха бягството си, като че ли Венатор не съществуваше.

Те го изоставяха, осъзна безпомощно Венатор. Напусна го всяка надежда за спасение. Той удари гневно с ръка по гредата и се разрида неудържимо, убеден, че Бог е вдигнал ръце от него. След малко обърна очи към брега и се загледа в покритото с трупове бойно поле и разрухата, която цареше наоколо.

Погълната от кошмарните събития, от експедицията не беше останала и следа.

12 октомври 1991 година, летище Хийтроу, Лондон

Никой не обърна внимание на пилота, докато заобикаляше тълпата кореспонденти от средствата за масова информация, които се изсипаха от вътрешността на залата за високопоставени личности. Не му обърнаха внимание и пътниците в чакалнята при изход 14, които дори не забелязаха, че вместо дипломатическо куфарче той носеше сак. Пилотът вървеше навел глава, вперил очи пред себе си, като внимаваше да не попадне в полезрението на батареята от телевизионни камери, насочени към висока, привлекателна жена с гладко мургаво лице и изразителни, черни като въглени очи, която беше в центъра на шумното оживление.

Пилотът бързо се изкачи по закритата подвижна стълба и спря пред двама агенти от охраната на летището. Те бяха цивилно облечени и препречваха пътя към вратата на самолета. Той непринудено махна за поздрав и се опита да се провре между тях, но една ръка здраво стисна рамото му.

— Момент, командире.

Пилотът спря, на смуглото му лице се появи въпросително, но дружелюбно изражение. Изглеждаше леко развеселен от неловката ситуация.

Имаше нещо по цигански живо в погледа на тъмнокафявите му очи. Носът му беше чупен на няколко места, а в основата на лявата му челюст минаваше дълъг белег. Късо подстриганата сива коса под фуражката и бръчките, които прорязваха лицето му, говореха, че е около петдесет и пет — шестдесетгодишен. Беше висок почти метър и деветдесет, набит, с малко закръглено шкембенце. Опитен, уверен, изправен в ушитата си по поръчка униформа, той по нищо не се различаваше от останалите десетина хиляди пилоти, под чието командване по международните линии летяха пътнически реактивни самолети.

Той извади документите си за самоличност от горния джоб на куртката си и ги подаде на агента от охраната.

— Високопоставени личности ли ще возим този курс? — попита небрежно той.

Британският агент, учтив, безупречно облечен, кимна.

— Група служители от Обединените нации, които се връщат в Ню Йорк — включително и новият генерален секретар.

— Хала Камил?

— Да.

— Едва ли тази работа е подходяща за жена.

— Полът не се оказа пречка за министър-председателката Тачър.

— Тя не беше изправена пред такива големи неприятности.

— Камил е умна жена. Тя ще успее да се справи.

— Ако фанатиците мюсюлмани от нейната собствена страна не я хвърлят във въздуха — отговори пилотът с подчертан американски акцент.

Британецът го изгледа някак странно, но не каза нищо, докато сравняваше снимката в удостоверението за самоличност с лицето пред себе си и четеше името на глас.

— Командир Дейл Лемке.

— Някакви проблеми ли има?

— Не, просто се опитваме да ги предотвратяваме — отговори агентът от охраната, без да повишава тон.

Лемке разпери ръце.

— Искате ли и да ме обискирате?

— Няма нужда. Едва ли някой пилот ще отвлече собствения си самолет. Но трябва да проверим документите ви, за да сме сигурни, че наистина сте член на екипажа.

— Не съм облякъл тази униформа за бал с маски.

— Може ли да видим сака ви?

— Заповядайте.

Той постави сака от синя изкуствена материя на пода и го отвори. Вторият агент извади от него и разлисти страниците на стандартния наръчник за пилоти, в който бяха описани самолетни и летателни процедури, а после вдигна някакво механично устройство с малък хидравличен цилиндър.

— Ще имате ли нещо против да ни обясните какво е това?

— Работно рамо на лост за врата с маслено охлаждане. Заседна в отворено положение и нашите хора на летище Кенеди, които отговарят за техническото обслужване, ме помолиха лично да го занеса у дома за проверка.

Агентът побутна обемист, стегнато опакован предмет на дъното на чантата.

— Хей, я да видим какво има тук?