Клайв Къслър - Съкровище

Венатор усещаше в устата си вкуса на падащите сажди и горчилката от неминуемото поражение. Дори небето му се струваше червено. Обхвана го безсилна ярост. Надеждата, която възлагаше на своя грижливо изпълнен план за опазване на безценните знания на отминалите векове, умря в сърцето му.

Някой сложи ръка на рамото му и той се обърна. Лицето на Север беше добило странно изражение. По него се четеше някаква хладна насмешка.

— Винаги съм се надявал да умра — каза центурионът — пиян от хубаво вино и легнал върху хубава жена.

— Само Бог решава как ще умре човек — отвърна Венатор неопределено.

— Аз пък мисля, че всичко зависи от късмета.

— Каква загуба, каква ужасна загуба!

— Е, поне твоят товар е скрит на сигурно място — каза Север. — А онези моряци, които се измъкнаха, ще разкажат на учените в Империята за това, което направихме тук.

— Не — продума Венатор и поклати глава. — Никой няма да повярва на странните приказки на някакви неуки моряци. Съкровището ще остане загубено навеки.

— Можеш ли да плуваш?

Венатор отново погледна към Север.

— Да плувам?

— Ще ти дам петима от най-опитните си хора, за да ти проправят път до реката, ако мислиш, че можеш да стигнеш до кораба.

— Аз… не съм сигурен. — Той погледна към водата и нарастващото разстояние между кораба и брега.

— Ако трябва, използвай някоя отломка вместо сал — грубо отсече Север. — Но побързай, още няколко минути и всички ще се изправим пред боговете си.

— Ами ти?

— И на този хълм може да се даде последен отпор.

Венатор прегърна центуриона.

— Бог да те пази!

— По-добре да пази теб.

Север се обърна, бързо избра петима войници, които не бяха ранени и им заповяда да бранят Венатор по пътя към реката. После се зае да прегрупира останките от отряда си за предстоящата схватка.

Шепата легионери наобиколиха Венатор и с викове поеха стремително към реката, проправяйки си с мечове път през нестройната редица стъписани варвари. Те мушкаха и удряха като безумци сред кървавата вакханалия.

Венатор не чувстваше нищо от изтощение, но ръката му, която държеше меча, нито за миг не трепна. Той беше учен, превърнал се в палач. За него отдавна вече нямаше път назад. Беше обзет от мрачно упорство; не изпитваше никакъв страх от смъртта.

Те се сражаваха сред влудяващата горещина на огнената вихрушка. Венатор усещаше в ноздрите си миризмата от горяща човешка плът. Той откъсна още едно парче от туниката си и покри с него носа и устата си, като продължаваше да нанася удари сред пушека.

Войниците падаха един по един, защитавайки Венатор до последния си дъх. Изведнъж краката му се озоваха във водата и той се гмурна в мига, в който тя достигна над коленете му. Видя една мачтова греда, която беше паднала от някой от горящите кораби и трескаво загреба с ръце към нея, като не смееше да погледне назад.

Войниците, които бяха останали на хълма, отвръщаха на всеки удар, насочен към тях. Варварите отскачаха и крещяха предизвикателно, опитвайки се да открият слабо място в отбраната на римляните. Четири пъти многобройните им пълчища атакуваха върха и четири пъти бяха отблъсквани, но не и преди да покосят още няколко от изтощените легионери. Карето се превърна в малка групичка и тези, които бяха оцелели, се скупчиха и продължиха да се сражават рамо до рамо. Кървави купища убити и издъхващи воини покриваха върха, а кръвта им се стичаше на поточета по склона. Но римляните продължаваха да се съпротивляват.

Битката кипеше почти втори час без прекъсване, а пристъпите на варварите бяха все така ожесточени, както и в началото. Те разбраха, че победата е близо и се групираха за последна атака.

Север прекърши дръжките на стрелите, които стърчаха от тялото му и продължи да се сражава. Земята около него беше осеяна с трупове на варвари. Редом с него се сражаваха шепата останали легионери. Един по един те падаха с меч в ръка, погребани под купища камъни и рояци от стрели и копия.

Север загина последен. Краката му не го държаха, а ръката му вече не можеше да вдигне меча. Той се свлече на колене, направи безуспешен опит да се надигне, после погледна към небето и тихо промълви:

— Майко, татко, приберете ме при вас.

Сякаш в отговор на молбата му, варварите се втурнаха към него и започнаха ожесточено да го удрят с тоягите си, докато смъртта го избави от нечовешките мъки.

Във водата Венатор се беше вкопчил с всички сили в мачтовата греда и риташе с крака в отчаян опит да настигне отдалечаващия се кораб. Усилията му бяха напразни. Течението на реката и полъхът на вятъра отнасяха търговския кораб все по-далеч.