Клайв Къслър - Съкровище

— Но готови ли са да загинат за честта на Рим?

— Защо да го правят? Защо някой от нас да го прави? Славните години на империята отдавна отминаха. Нашият величествен град на Тибър се превърна в бордей. Във вените ни почти няма римска кръв. Повечето от хората ми са родом от провинциите. Аз съм испанец, ти си грък, Юний. В тези смутни времена кой би изпитвал и капчица преданост към император, който управлява далеч на изток в град, който никой от нас не е виждал? Не, Юний, моите войници ще се бият, защото са професионалисти и защото им плащат да се бият.

— Може би варварите няма да им оставят никакъв избор.

— Когато дойде време, ще се справим с тази измет.

— По-добре да избегнем сблъсъка. Казвам да потеглим преди смрачаване…

Думите на Венатор бяха прекъснати от силен тътен, който разтърси земята. Той изскочи от палатката и погледна към скалната стена. Робите бяха издърпали опорите изпод скарата и отприщена, страховитата лавина се беше свлякла върху отвора на пещерата, погребвайки всичко под тонове от големи скални блокове. Във въздуха се носеше огромен облак прах, който се посипа над пролома. Ехото от тътена беше последвано от радостните възгласи на робите и легионерите.

— Всичко свърши — тържествено изрече Венатор. По лицето му се четеше умора. — Мъдростта на вековете е в безопасност и на сигурно място.

Север излезе и застана до него.

— Жалко, че не можем да кажем същото и за нас.

Венатор се обърна.

— Ако Бог ни позволи безпрепятствено да се приберем у дома, от какво има да се страхуваме?

— От мъчения и смърт — глухо отвърна Север. — Престъпихме заповедите на императора. Теодосий не прощава лесно. В цялата империя няма да намерим място, където да се скрием. По-добре да потърсим убежище в някоя чужда страна.

— Жена ми и дъщеря ми… те трябваше да ме чакат в нашата семейна вила в Антиохия.

— Хората на императора сигурно вече са ги заловили. Или са мъртви, или продадени в робство.

Венатор невярващо поклати глава.

— Имам влиятелни приятели, които ще ги закрилят докато се върна.

— Приятелите могат да бъдат заплашени и купени.

Очите на Венатор се разшириха от внезапно обзелото го чувство на предизвикателство.

— Няма достатъчно свидна жертва за това, което съумяхме да направим. Всичко ще бъде напразно, ако не успеем да се завърнем с описание на стореното и карта на местата, откъдето сме минали.

Север се канеше да отвърне, когато забеляза своя заместник, Арторий Норик, който тичаше по полегатия склон към палатката. Мургавото лице на младия легионер блестеше, покрито с капчици пот от обедната жега. Той сочеше към върха на ниските скали.

Венатор вдигна ръка, за да заварди очите си от слънцето, погледна нагоре и присви устни.

— Варварите, Север. Дошли са да отмъстят за ограбеното село.

Хълмовете изглеждаха така, сякаш гъмжаха от мравки. Над хиляда варвари, мъже и жени, се взираха към жестоките, неканени гости, които бяха навлезли в земите им. Бяха въоръжени с лъкове и стрели, щитове от обработена животинска кожа и копия с грубо издялани от обсидиан върхове. Някои държаха къси дървени тояги, на края на които бяха вързали камъни. Мъжете носеха само набедрени превръзки.

Наоколо витаеше смразяваща тишина. Те стояха с безизразни лица, свирепи и зловещи като приближаваща буря.

— Между нас и корабите се е насъбрала още една въоръжена група варвари! — извика Норик.

Венатор се обърна. Лицето му беше пепелявосиво.

— Ето го резултата от вашата глупост, Север — разгневено извика той. Гласът му беше пропит от злоба. — Погубихте всички ни. — След това падна на колене и започна да се моли.

— Твоят Бог няма да превърне варварите в овчици, старче — язвително подметна Север. — Само мечовете ще ни спасят.

Той се обърна и като хвана Норик за ръката, започна да дава нареждания.

— Заповядай на тръбача да свири сбор. Кажи на Латиний Масер да раздаде оръжие на робите. Ще се придвижим в боен ред към реката.

Норик стегнато отдаде чест и хукна към центъра на лагера.

Шестдесетте войници, от които се състоеше пехотната част, бързо се строиха в каре, вътрешността на което беше празна. Сирийските стрелци заеха местата си по фланговете между въоръжените роби, обърнати с лице навън, а римляните се разположиха отпред и отзад. Прикрити отвсякъде, в центъра се намираха Венатор и малцината негови помощници — египтяни и гърци, както и тричленен медицински екип.

Главните оръжия на римската пехота от четвърти век бяха гладият — двуостър меч със заострен връх и пилумът — двуметрово копие за хвърляне и нанасяне на удари. Доспехите, които предпазваха войниците, се състояха от метален шлем със захванати на пантички лицеви протектори отстрани, които се връзваха с ремък под брадата. Шлемът приличаше на жокейска шапка с обърната назад козирка. Ризницата беше направена от застъпващи се метални пластинки, които покриваха гърдите, гърба и раменете. Под коленете се поставяха предпазители, наречени подколенници. За отбрана се използваше овален щит, направен от многопластово дърво.