Клайв Къслър - Съкровище

— Най-почтително ви моля да поддържаме близка връзка до нашествието.

— Разбрано, генерале — съгласи се президентът. — След малко моите съветници по националната сигурност ще се присъединят към мен в Залата за кризисни ситуации.

— Благодаря ви, господин президент.

Лицето на генерал Чандлър изчезна и на негово място в близък план се появи изображението на един шлеп, поставен върху ролки. Стотина души напрягаха мишци и го теглеха с въжета към водата.

— Е, — каза Шилър, като клатеше глава, сякаш се чудеше на всичко това, — направихме всичко, което можахме, за да попречим на бомбата да избухне, но не успяхме да обезвредим взривателя. Сега не ни остава нищо друго, освен да седим край нея, и да чакаме взривната вълна да ни помете.

Те тръгнаха един час след падането на мрака.

Мъже, жени и деца, някои от които една вървяха, всички носеха запалени свещи. Ниските облаци, които бавно се изнизваха след бурята, бяха обагрени в оранжево от огромния океан трепкащи пламъчета.

Като една огромна човешка вълна, мексиканците се надигнаха и тръгнаха към брега на реката. Гласовете им се чуваха все по-близко и по-силно, като постепенно се обединяваха в мелодията на древна ацтекска песен. Тихите напеви скоро прераснаха в оглушителен многохиляден хор, който прелетя над реката и накара прозорците в Рома да задрънчат.

Бегълци от селата, градски бедняци, оставили своите бордеи от кал, колиби от вълнообразна ламарина и убежища от картонени кутии в потънали в мизерия селца или нездравословни предградия — всички се бяха надигнали като един. Те бяха наелектризирани от обещанието на Топилцин за нов разцвет на могъщата някога Ацтекска империя върху предишните й територии в Съединените щати. Това бяха отчаяни хора от най-долното стъпало на бедността и мизерията, готови да прегърнат и най-малката надежда за по-добър живот.

Те се движеха с бързината на охлюв и се придвижваха крачка по крачка към чакащата ги флотилия от лодки. Слизаха към брега по пътищата, които бяха разкаляни от дъжда и осеяни с локви. Малки деца хленчеха от страх, когато майките ги носеха или качваха върху нестабилните салове, които се накланяха и подскачаха под тежестта им.

Стотици бяха избутани в реката от прииждащите зад тях редици. Невръстни деца нададоха сподавени викове, когато паднаха в реката и водата ги заля през глава. Много от тях потънаха или бяха отнесени от течението, преди някой да може да им се притече на помощ, което бе почти невъзможно, тъй като болшинството от мъжете се бяха групирали по-назад на брега.

Бавно, без организация и ред, стотиците лодки и салове се отделиха от брега и се отправиха към американската страна.

Прожекторите на американската армия, към които бяха прибавени и тези на телевизионните екипи, ярко осветиха надигналата се кипяща вълна от лодки и хора. Стъписани, войниците наблюдаваха трагедията, която се разиграваше пред очите им и се взираха с тревога в стената от човешки тела, която приближаваше към тях.

Генерал Чандлър стоеше на покрива на полицейския участък в Рома, който се намираше на върха на хълма. От светлината на прожекторите лицето му бе станало сиво, а в очите му се четеше отчаяние. Гледката бе ужасна и бе надминала и най-лошите му опасения.

Той заговори в един малък микрофон, закачен за яката му.

— Виждате ли, господин президент? Виждате ли безумието?

В Залата за кризисни ситуации, президентът гледаше втренчено в огромния монитор.

— Да, генерале, картината, която получаваме, е ясна.

Той седеше на края на една дълга маса, от двете страни на която седяха най-близките му съветници, членовете на кабинета и двама от Обединените началник-щабове. Всички те се бяха вторачили в невероятното зрелище, което идваше при тях със стереозвук и ярки цветове.

Най-бързите лодки бяха стигнали до отсрещния бряг и пътниците им бързо изскочиха от тях. Те изчакаха да пристигнат всички хора от първата вълна и едва след като флотилията бе поела по обратния си път, тълпата се събра и тръгна напред. Неколцината мъже, които бяха прекосили реката, крачеха нагоре-надолу по брега и подвикваха през рогове от бик, за да окуражат и подтикнат жените да вървят напред.

Хванали в ръце свещите и децата си, жените запяха в монотонен хор и тръгнаха в колони по утъпканите пътеки край брега, като заобикаляха хълма подобно на армия от мравки, чийто път е препречен от малко камъче, което те заобикалят, за да се срещнат отново от другата му страна.