Клайв Къслър: Нощно издирване

Хардинг гледаше крадеца с очи, преливащи от ужас.

— Но вие не разбирате. Мостът може да се срути.

— Разбирам много добре, че искаш да се правиш на много умен.

— Заклевам се в Бога, че…

— Той ви казва истината — намеси се Мийчъм. — Току-що ни се обадиха по телефона от Олбъни да ни предупредят за моста.

— Моля ви, послушайте ни — обади се с умоляващ глас Хардинг. — Иначе ще убиете над сто души. — Той млъкна, лицето му пребледня, когато фаровете на приближаващия се локомотив го осветиха през прозореца. Свирката му се чу от не повече от двеста метра. — За бога…

Мийчъм грабна фенера от ръката на Хардинг и се втурна към отворената врата. Оръжието гръмна отново. Куршумът се заби в бедрото му и телеграфистът се строполи на пода на крачка пред прага. После бързо се изправи до клекнало положение и изпъна ръка навън, за да хвърли фенера върху релсите. Мъжът със сламената шапка сграбчи китката му, като едновременно с това насочи оръжието към главата му и с един ритник затвори вратата. После се завъртя обратно към Хардинг и му кресна:

— Отваряй проклетия сейф!

Стомахът на Хардинг се сви, като видя как кръвта на Мийчъм потече по пода и се подчини на непознатия. Набра кодовата комбинация, чувствайки, че му се повдига от безпомощност, като чуваше тракането на влака по релсите само на десетина метра зад гърба му, а светлините на пулмановите вагони хвърляха отблясъци през прозорците на кантона. След около минута ехото от колелата и на последния вагон заглъхна и влакът продължи през прелеза към моста.

Резетата дойдоха на мястото си, Хардинг натисна дръжката, отвори тежката врата и отстъпи настрани. Вътре имаше няколко малки, непотърсени пратки, стари влакови дневници и протоколи и малка касичка. Крадецът грабна касичката и започна да брои съдържанието й.

— Осемнайсет долара и четиринайсет цента — каза той бездушно. — Трудно може да се нарече щедра сума, но ще ми стигне колкото да се прехранвам няколко дни.

Мъжът грижливо прибра банкнотите в кожен портфейл, а монетите пусна в джоба на панталоните си. След като подхвърли небрежно празната касичка върху писалището, той прескочи Мийчъм и се загуби в бурята.

Мийчъм простена и се размърда. Хардинг коленичи и повдигна главата на телеграфиста.

— Влакът…? — прошепна Мийчъм.

— Кървиш много лошо — рече Хардинг, като извади от джоба на панталона си голяма червена носна кърпа и я притисна върху кървящата рана.

Стискайки зъби от парещата болка от двете си рани, Мийчъм извърна празен поглед към Хардинг.

— Обади се на кантона на източния бряг… и попитай дали влакът е преминал благополучно.

Хардинг постави внимателно главата на колегата си обратно на пода. После грабна телефона и издърпа удължителя, за да отвори предавателната верига. Закрещя в слушалката, но в отговор получи само мълчание. Затвори за миг очи и се помоли, после опита отново. Линията от другата страна на реката беше глуха. Той трескаво завъртя селекторното колело на предавателя „Къмингс-Рей“ и повика диспечера в Олбани. Чу в отговор само пращене.

— Не мога да вляза във връзка. — Почувства, че в устата му горчи. — Бурята е прекъснала линиите.

Ключът на телеграфа започна да чука.

— Телеграфните линии са все още отворени — прошепна Мийчъм. — Това е Стандиш с шахматния си ход.

Той с мъка довлече тялото си до масата и се протегна да прекъсне съобщението, за да освободи линията за спешна връзка. После двамата мъже изведнъж се загледаха един друг, изпълнени със страх от онова, което им предстоеше да чуят в светлината на утрото, започнала да обагря източното небе. Вятърът нахлуваше през вратата и разпиляваше документите, развяваше косите им.

— Ще предупредя в Олбани — каза накрая Мийчъм. — Ти иди да провериш моста.

Като в сън Хардинг се озова на релсите и с нарастваща паника се затича безразсъдно по грапавите траверси.

Скоро започна да се задъхва и сърцето му заби така, сякаш щеше да изхвръкне от гръдния кош. Изкачи наклона и забърза под трегерите откъм западния бряг към средата на моста Довил-Хъдсън. Спъна се и падна, разцепвайки коляното си в един укрепващ релсата крампон. Надигна се и накуцвайки, продължи нататък. Спря на външния ръб на средната част на моста.

Застина от ужас и ледени тръпки го побиха, докато гледаше пред себе си и не можеше да повярва на очите си. Насред моста зееше огромна дупка. Главната усилваща конструкция бе погълната от студената сива вода на реката Хъдсън, минаваща на 45 метра под моста. Заедно с нея бе погълнат и пътническият влак, превозващ сто души — мъже, жени, деца.