Клайв Къслър: Нощно издирване

Хардинг извади часовник от джоба на жилетката си и погледна с вдигнати вежди циферблата.

— „Манхатън лимитид“ закъснява с двайсет минути.

— Вероятно изостава от разписанието поради бурята — отбеляза Мийчъм. Той изпрати по телеграфа следващия си ход, качи крака върху масата и се наклони със стола назад в очакване отговора на опонента си.

Всички дъски на стените на кантона изскърцаха, когато мълния опърли небето и порази едно дърво в близкото пасбище. Хардинг отпи от димящото кафе и безцелно се загледа в тавана, запитвайки се наум дали гръмоотводът на покрива е в добро състояние. Силен звън на телефона над бюрото му с извит сгъваем капак прекъсна мислите му.

— Сигурно е диспечерът с новини за „Лимитид“ — предположи обезпокоен Мийчъм.

Хардинг обърна нагоре въртящата се конзола на телефона и притисна малката кръгла слушалка към ухото си.

— Уакетшър — рече той.

Гласът на диспечера от Олбъни едва се чуваше сред атмосферните смущения от бурята.

— Мостът… Виждаш ли моста?

Хардинг се обърна да погледне през източния прозорец. В тъмнината видимостта едва стигаше до края на перона.

— Не мога да го видя. Ще трябва да изчакам следващата светкавица.

— Още ли си е на мястото?

— Защо да не си е на мястото? — попита раздразнен Хардинг.

— Току-що от Катски ми се обади капитанът на един влекач и вдигна патърдия — изпращя в отговор гласът на диспечера. — Една носеща греда на моста паднала върху един от шлеповете му и го повредила. Всички тук са в паника. Служителят от Кълъмбиявил съобщи, че „Лимитид“ закъснявал.

— Кажи им да се успокоят. Влакът още не е минал през Уакетшър.

— Сигурен ли си?

Хардинг заклати глава в недоумение от глупавия въпрос на диспечера.

— По дяволите! Да не мислиш, че няма да знам кога влакът е минал покрай гарата ми?

— Слава богу, че сме навреме. — По телефона се чу въздишката му на облекчение, въпреки смущенията по линията. — „Лимитид“ вози деветдесет пътника, без да се броят екипажа и някаква важна клечка в специалния правителствен вагон, пътуващ за Вашингтон. Подай сигнал за спиране и щом светне от някоя мълния, провери състоянието на моста.

Хардинг потвърди и окачи слушалката. После свали от куката на стената фенер с червени стъкла, повдигна единия му капак, за да провери дали има достатъчно керосин и запали фитила. Мийчъм го погледна въпросително над шахматните фигури.

— На „Лимитид“ ли ще сигнализираш?

Хардинг кимна.

— От Олбъни съобщиха, че била паднала една носеща греда на моста. Искат да ида да проверя, преди влакът да мине по него.

— Да запаля ли междувременно и семафорния фенер?

Остра свирка прониза бурята навън. Хардинг наостри слух, за да разбере откъде идва звукът. Чу го отново малко по-висок.

— Няма време. Ще сигнализирам с този…

Изведнъж вратата се отвори и на прага застана непознат човек. Очите му бързо огледаха помещението. Имаше телосложението на жокей — слаб и нисък. Мустаците му бяха руси като косата му, която се подаваше изпод широкопола сламена шапка, килната назад на главата. Дрехите му издаваха изискан вкус към облеклото — костюмът му беше английски, от „Уебър и Хейлброунър“, с копринени тегели, панталоните му с остри като бръснач ръбове стигаха малко над обувките му от кожа и велур в два цвята кафяво. Но от целия му външен вид най-много се набиваше в очи автоматичният пистолет „Маузер“ в тънката му женствена ръка.

— Не мърдайте, господа! — каза нашественикът с едва забележима усмивка. — Мисля, че е очевидно защо.

— Вие сте луд! — рязко отвърна Хардинг. — Няма какво да откраднете от нас.

— В канцеларията ви има сейф — продължи непознатият и кимна към желязната каса върху високи крака с ролки в ъгъла на помещението. — А сейфовете съдържат ценни неща, да речем от рода на заплати, а?

— Господине, обир на гара се счита за федерално престъпление. Освен това Уакетшър е селска община. Тук не се изпращат заплати. Господи! Та ние дори нямаме банка!

— Не съм в настроение да обсъждам икономиката на Уакетшър. — Дългият ударник на маузера бе издърпан назад. — Отворете сейфа!

Свирката отново проехтя, този път по-близо. Хардинг знаеше от опит, че звукът идва от разстояние не повече от четиристотин метра.

— Добре, както кажете, но първо трябва да сигнализирам с фенера на „Лимитид“.

Оръжието гръмна и шахматната дъска на Мийчъм се пръсна на парчета по застлания с линолеум под.

— Да не чувам повече приказки за спиране на влакове. Съветвам те да направиш каквото ти казвам.