Джон Лескроарт - Първият закон

Глицки му направи знак да се приближи. Холидей се затича и след секунда двамата заедно се скриха сред сенките на хамбара, но с хубава видимост.

— Къде е Харди? — попита Глицки.

— Не знам. Смятах, че може би е с теб.

— Не. Значи си дошъл сам. Защо?

— И аз си зададох този въпрос. — Сви рамене. — Каза на Джърсън, че ще ме доведеш. Помислих си, че би било по-добре, ако наистина съм с теб. Така ще имате какво да си говорите минута-две.

— Може изобщо да не се появи.

— А ако не го направи, ще трябва да ме заведеш в полицията. Знам. Вече говорихме за това днес. — Холидей подръпна мустаците си, вероятно за да попречи на напиращата усмивка. — Е, лейтенант, каквото и да стане, ако се стигне до битка, тя е толкова моя, колкото и на всички останали. Мястото ми е тук. Тези приятелчета не играят честно.

Глицки го огледа от глава до пети, облечен в тежкия му дълъг кожух.

— Още ли се каниш да избягаш, Джон?

Този път Холидей не се въздържа и се усмихна.

— Не знам защо се опитваш да развалиш един толкова хубав следобед с подобни въпроси. Не, не се готвя. Адвокатът ми ме посъветва, че това е противозаконно, а появата ми днес говори за добрите ми намерения. Ще се обидя, ако поискаш да ме претърсиш.

Глицки си позволи развеселено да изръмжи.

— Май двамата с Диз сте си поговорили, така ли е? Видя ли някого, докато идваше насам? Ако не си, предлагам да чакаме зад тези прегради и ако някой дойде, да го пуснем да мине. Как ти се струва?

— Ти решаваш. Аз съм тук само да помогна в патакламата.

Глицки се понамръщи на последния израз и отново огледа откритото безлюдно пространство.

— Ако Джърсън дойде сам, ще го пусна да мине покрай нас и да се озове отзад. Ти чакай тук и си отваряй ушите. Ако двамата заедно се върнем, за да те отведем в града, аз ще те обискирам и ще бъде по-умно, ако дотогава се отървеш от оръжието. — Студена усмивка. — Разбираш ли? Ако се опиташ да избягаш, например през задния отвор, много е вероятно да бъдеш прострелян. Ясно ли е?

— По-ясно ми е, от причината Харди да те смята за симпатяга.

Глицки кимна.

— Той е известен с неспособността си да преценява хората.

Изведнъж присви очи и леко изви глава.

— Чу ли това?

Джърсън огледа протежението на кея.

Хвърли поглед към асфалтовия път на мрачната светлина на облачния ден. Последните сгради в далечината бяха размазани и неясни, а краят на кея сякаш се губеше в сиво-зелената вода на залива.

Не беше мигнал предишната нощ. Бутането на Тию от покрива, замислено внезапно и изпълнено набързо, можеше да се окаже грешка. Не защото биха могли да го заподозрат в действителното извършване на убийството, това направи съвсем чисто. Истинският проблем беше, че отсега нататък всяка мисъл да се измъкне от властта на Панос беше невъзможна. Защото естествено, Уейд знаеше за Тию. Уейд винаги знаеше. Обади му се веднага след като научил, каза, че знае какво е станало, оценява загрижеността му и никога не забравя кои са приятелите му. Смъртта на жената в затвора също го бе обвързала здраво с Уейд, но извършителят не беше лично Джърсън. Беше човек на шерифа, а Джърсън трябваше само да си затвори очите.

С Тию обаче нещата стояха различно. Не че самодоволното умно дребно копеле му допадаше, но като видя как примките се затягат около вратовете на Ник и Хулио, трябваше най-напред да опита нещо друго — да предложи на Тию пари, може би повишение или работа в Диамантения център. Големи пари, за да не прави нищо. Постепенно да въвлече Тию в рекета.

Можеше поне да говори с Уейд и да се ориентира. Вместо това обаче той изпадна в паника.

И ето че сега се намираше на Кей 70.

— Лейтенант!

Джърсън се извърна. Беше се приближил едва на двайсетина метра към кея, но Глицки вече бе там, вече се намираше зад гърба му.

— Лейтенант — каза на свой ред Джърсън и пристъпи към него.

— Струва ми се, че те помолих да не идваш тук. Казах, че ще доведа Холидей.

Усмивката му помръкна.

— Обаче не го виждам.

— Може изобщо да не го видиш, ако той те забележи пръв.

— Така или иначе ще ме види в участъка.

Полуизвърнат, за да се огледа отзад, Глицки възнамеряваше това движение да прикрие изваждането на оръжието от кобура, преметнат през рамото му. Щеше да арестува копелето, пък да става каквото ще.

Но преди това някакво движение на откритото пространство привлече вниманието му. Двама мъже подтичваха към началото на кея, а трети вече беше клекнал с протегната ръка. Проблесна метал. Някой бе насочил оръжие към него.