Джон Лескроарт - Първият закон

Правил беше това много пъти досега. Знаеше основните правила. Опитваш се да си оставиш резервен вариант, запазваш гъвкавост и си нащрек. Слагаш си бронираната жилетка за всеки случай, носиш достатъчно амуниции или поне няколко заредени пистолета, за да не се налага да презареждаш в критичен момент. От опит знаеше, че изваждането на празен пълнител и слагането на нов не е толкова лесно в разгара на престрелката, колкото изглежда по телевизията. Дори като млад ръцете му понякога трепереха в заредени с напрежение и опасност мигове. Все още беше така. По-скоро си представяше как изпуска новия пълнител на земята в най-лошия възможен момент, отколкото обратното.

Извади два пистолета от сейфа в спалнята си. Ежедневното му оръжие беше деветмилиметров автоматичен „Глок“ — хубаво оръжие, удобно за носене и лесно за употреба. Но в този случай взе двата си револвера „Колт“ .357 с гумени уплътнения на дръжките. Проклетите машинарии ритаха като коне с амунициите, които възнамеряваше да използва — специални куршуми с кухи върхове, които се зареждаха ръчно, — но ако събитията се развиеха, както очакваше, искаше да разполага с куршуми, които могат да накарат човек да се завърти два пъти и да го повалят, ако уцелят в кутрето. Успееше ли да улучи някой по-голям мускул, куршумът щеше да се сплеска и със сигурност щеше да попречи на мишената да се съпротивлява. Улучеше ли тялото, смъртна присъда.

Седнал на леглото, Глицки зареди куршумите в барабана на първия револвер, щракна го, след това повтори същото с втория. Дванайсет изстрела, по-малко, отколкото щеше да има с двата автоматични пистолета, но също и по-малка вероятност от засечка. Пълнители за бързо презареждане. Мнозина не бяха съгласни, но той винаги предпочиташе да разполага с револвер.

Свали ризата си, отвори гардероба и взе бронираната жилетка от закачалката, където бе престояла вероятно цели десет години. Внезапно осъзна с остро съжаление, че ако бе продължил да я носи редовно по време на работа, последните осемнайсет месеца на болнична лудост и възстановяване можеха да бъдат избегнати. Можеше да му се размине само с едно спукано ребро за няколко дни и с насинен корем, вместо венозни антибиотици, тръби и монитори, да не говорим за болката, вината и съмненията.

Прогони тези мисли. Нямаше смисъл да продължава да се самобичува. Сам си беше виновен — беше се впуснал в потенциално опасна ситуация неподготвен. Нямаше да повтори същата грешка.

Облече ризата си върху жилетката, закопча я и се огледа в огледалото на вратата на гардероба. Като сложи якето, нищо нямаше да личи. Тъй като всеки ден носеше кобур през рамо, го чувстваше съвсем естествено под лявата си ръка, въпреки че кобурът за револвера беше малко по-голям и неудобен. Но откакто престана да обикаля райони в града, вече не носеше оръжие на кръста и се учуди колко удобно го чувства върху десния си хълбок.

Беше необичайно студено дори за ноември в града, а на вдадения в морето пристан сигурно щеше да е още по-зле, затова вместо обичайното си авиаторско кожено яке предпочете старото си тъмносиньо скиорско яке. Закопча долните копчета, придърпа дрехата надолу и още веднъж провери в огледалото дали оръжието на хълбока му е добре скрито.

Глицки почти никога не се оглеждаше в огледалото. Когато отиде в колежа, се шегуваше със самия себе си, докато обясняваше на хората, че белегът през устните си е получил вследствие на сбиване с ножове със съученици от гимназията. Всъщност се дължеше на прозаичен инцидент на успоредката в прогимназията. Но каквото и да го бе причинило, белегът не зарасна добре и се превърна в нещо, което той избягваше да гледа. Същото се отнасяше и за сините му очи върху тъмното лице. Караха го да се чувства неудобно. Какъв беше всъщност — чернокож като майка си или хубав евреин като баща си? Като младеж всички тези външни белези го объркваха, но в крайна сметка осъзна, че са безсмислени. Истинската му същност беше скрита вътре. Точно както на всички останали.

Сега обаче остана още малко пред огледалото и се опита да открие в отражението си частица от онова, което представляваше днес. Защо правеше това? Имаше невероятна съпруга, новородена дъщеря и смисъл на живота си. Наистина ли се бе стигнало дотам да няма друг избор? Наистина ли нямаше други полицаи, приятели и съюзници, спечелени през годините, към които можеше да се обърне? Или поне да им поиска подкрепление? Какво се надяваше да постигне?