Джон Лескроарт - Първият закон

Панос се размърда върху бюрото.

— Добре. Първо трябва да знаете, че всеки четвъртък Сам правеше своя депозит в сейфа на банката.

— Всеки четвъртък? — попита Ръсел.

— Точен бе като часовник — кимна Панос. — Всичките му познати го знаеха. Аз самият го придружавах до Американската банка. Носеше парите в тази кесия. Тя липсва.

— Значи — намеси се Кунео, — той е трябвало да отиде до банката тази вечер и някой, който го е познавал, е решил да вземе кесията?

— Трима — намеси се Крийд, — единият от които много едър.

— Добре де, трима — Кунео взе един висок нетрепкащ тон. — Трябва да са били доста пари, щом са мислели да ги делят на три.

— Може. Нямам представа — каза Панос.

Кунео посочи наоколо.

— Това малко магазинче е носело толкова много?

Панос вдигна рамене.

— В сряда през нощта тук играеха покер.

Двамата инспектори се спогледаха. Ръсел попита:

— Кой?

— Неколцина. Играеха редовно от години. Сам взимаше по десет долара на всяко раздаване, освен когато се играеше блекджек и той беше банка.

Ръсел подсвирна:

— На всяко раздаване?

Панос кимна.

— Това беше таксата за влизане в играта. На човек. На раздаване. Десет долара.

Настана тишина, докато всички смятаха наум. Кунео поде нова мелодия.

— Играят на едро — каза той и посочи, — това значи е масата.

— Точно така.

— Трябват ни играчите. Дали е имал списък? — попита Ръсел.

— Съмнявам се — отговори Панос. — Доколкото познавам Сам, списъкът е бил в главата му. Но аз може би ще успея да ги открия, а оттам поемате вие.

— Ще ви бъдем задължени — Кунео си записваше в джобния си бележник. — Значи са били с маски.

— Не бяха — каза Крийд. — Не и когато излизаха.

— Но са били, когато са влезли — отвърна Кунео. — Защото Силвърман ги е познавал. Те също са го познавали, него и обстановката тук. — Той посочи към скритата камера. — Знаели са за това например.

Панос го прекъсна.

— Как разбрахте за маските?

Кунео бръкна в джоба си и извади найлоново пликче, в което бе поставил захвърлената на пода скиорска маска.

— Кучи синове! — възкликна Панос.

— Кои? — попита Кунео.

Панос бе стиснал зъби, веждите му бяха сключени:

— Ще направим по-добри предположения, когато знаем кой е присъствал на играта.

— Добре — каза Кунео, — но това е разследване на отдела за убийства. Ти ще ни дадеш списъка на играчите, а ние ще действаме оттам нататък.

Панос кимна.

— Добре, но ще ви бъда благодарен, ако ме държите в течение. Който и да е убил Сам, ще ви помагам с каквото мога. Разчитайте на мен.

В продължение на няколко години след смъртта на първата си съпруга Фло, Глицки имаше икономка, която живееше в къщата — жена, родена в Халиско, Мексико, с немското име Рита Шулц. Тя спеше зад параван в дневната на къщата близнак и по някакъв начин бе успяла да се превърне почти в част от семейството. Когато след сватбата Трея и шестнайсетгодишната й дъщеря Рейни се бяха преместили при него и шестнайсетгодишния му син Оръл, Рита вече не им бе необходима и Глицки с неохота трябваше да я освободи.

Откакто преди осем месеца Трея се бе върнала на работа в прокуратурата, Рита пак идваше при тях пет пъти седмично, без да преспива, за да се грижи за бебето. Преди два месеца големите деца бяха постъпили в колеж: Оръл бе в университета на баща си в Сан Хосе, а Рейни — чак на другия край на страната, в „Джон Хопкинс“, където бе спечелила пълна стипендия и възнамеряваше да специализира доболнична медицина. Бебето Рейчъл бе преместено от спалнята на родителите си в предишната стая на Рейни до кухнята.

През лятото Ейб и Трея бяха постегнали къщата. Отлепиха стария и износен сив мокет в дневната и откриха светлия дървен под отдолу. За един уикенд смъкнаха тапетите от седемдесетте години и пребоядисаха стените в мек жълт цвят. После, мотивирани от обновленията, купиха модерен диван от кафява кожа и подходяща кушетка, няколко шарени килимчета, масичка за кафе и малки масички в строг стил. Сложиха външни щори на предните прозорци.

Къщата не бе голяма и Глицки бе живял тук повече от двайсет години, но след направените промени се случваше да влезе в дневната на бледата светлина преди зазоряване, гушнал Рейчъл, и да се почуди къде се намира. Знаеше, че причината не е просто в стаята. Всъщност всичко изглеждаше различно. Целият свят след терористичните атаки, новата действителност, по-скоро психологическа, отколкото физическа, и тъкмо поради това още по-реална. Синовете му се бяха изнесли, бе загубил старата си работа, имаше нов брак с млада жена и тяхното момиченце на четиринайсет месеца.