Джон Лескроарт - Първият закон

— Може ли…

Помощникът на съдебния лекар погледна въпросително към Кунео, който бе последвал Панос до входа. Инспекторът кимна и помощникът отвори ципа. Панос се пресегна и дръпна найлона, за да види по-добре лицето на Силвърман. От устните му се отрони тежка въздишка, той наведе глава и тежко я поклати.

— Познавахте ли го? — попита Кунео.

Панос не отговори веднага. Въздъхна пак, после се изправи. Когато се обърна, очите му, пълни с болка, срещнаха тези на Кунео.

— Отдавна.

Тиковете на Кунео до голяма степен бяха функция на способността му да се съсредоточава, която бе невероятна. Когато оглеждаше непосредствените подробности на някое местопрестъпление или пък разпитваше свидетели, съзнанието му сякаш изпадаше в транс и цялото му поведение ставаше несъзнателно. И тогава започваше подсвиркването и потропването с пръсти.

Сега Панос се бе преместил в предната част на магазина до Ръсел, но въпреки че стояха един до друг, двамата мъже не отронваха нито дума. Тялото бе отнесено и всички, които участваха в проучването на местопрестъплението, бяха приключили и събираха инвентара си. Кунео бе отзад и импровизираше върху Канон в ре мажор на Пахелбел, докато оглеждаше още веднъж внимателно наоколо — вече бе видял изтръгнатата видеокамера, бе открил една дупка от куршум в стената, бе извадил гилзата и лично бе свалил няколко пръстови отпечатъци.

Мат Крийд бе довършил обиколката на своя участък след като даде показания пред инспекторите в магазина на Силвърман, и сега се появи отново с поднос с кафе в картонени чашки, които бе купил от денонощен магазин на улица „Маркет“. Спря, като видя шефа си.

— Господин Панос, всичко наред ли е? — попита.

— Не бих казал.

— Да. Зная. Нямах предвид това.

— Спокойно, Крийд. Може ли да си взема кафе?

Крийд сведе поглед към ръцете си.

— Да, сър.

Няколко минути по-късно всички криминалисти се бяха разотишли. Панос, Крийд и Ръсел се бяха събрали на вратата на офиса, където Кунео ровеше из чекмеджетата на бюрото на Силвърман и прибираше в найлонови торбички всичко, което въображението му виждаше като възможна улика. Бе спрял да тананика, въпреки че сега на равни интервали шумно сърбаше горещо кафе от отвора на пластмасовия капак на чашата и издаваше високи и дразнещи звуци като дете, което отпива последната глътка от млечния си шейк през сламка.

Той внезапно вдигна глава и се сепна, щом забеляза останалите. Но се съвзе бързо, сръбна кафе и рече на Панос:

— Казахте, че вече не бил ваш клиент.

— Не, но дълго време беше. — Панос се отпусна на бюрото на Силвърман и духна в чашата си с кафе. — Миналото лято се наложи да вдигна тарифите и той не можеше да си ги позволи. Но ние продължавахме да хвърляме по едно око, господин Крийд може да потвърди.

Крийд кимна:

— При всяка обиколка.

Кунео помръдна и сгъваемият му стол изскърца.

— Какво при всяка обиколка?

— Светвах вътре с фенерчето.

— Без такса — вметна Панос. — Просто бяхме нащрек.

— Но Силвърман вече не ви плащаше?

— Точно така.

— Тогава — Кунео се наведе и опря лакти на коленете си, — защо сте тук?

Въпросът смути, а може би и раздразни Панос. Черните му очи се насочиха към Ръсел, който се бе облегнал на рамката с кръстосани ръце. Но Ръсел само повдигна рамене.

— Инцидентът е станал по време на дежурството на господин Крийд, така че той очевидно е въвлечен в случая, а е един от моите хора. Освен това, както споменах, аз познавах Сам, жертвата.

— Но това място на практика не се намира във вашия участък. Трийсет и втори, нали?

Кунео пак сръбна от кафето. Панос изпъчи гърди и кръстоса ръце.

— Да, Трийсет и втори. И какво от това?

Кунео се облегна в стола си.

— Ето какво — тъй като жертвата е била ваш клиент и познат, би трябвало да знаете за неговия магазин повече, отколкото за останалите по улицата. И ако съм прав, какво според вас се е случило тук?

Панос изсумтя.

— Ще ви питам нещо. Някой от вас двамата или от криминалистите да е открил червена кожена кесия, може би у Сам?

— Каква кожена кесия?

Панос раздалечи дланите си на около двайсет сантиметра.

— Горе-долу толкова голяма. Много стара, по-скоро кафеникава.

Кунео погледна към Ръсел, който поклати отрицателно глава. Кунео рече:

— Не е открита. Та какво за нея?

— Щом не е открита, това доста изяснява нещата. Искам да кажа — за причината.

— И каква е тя? — обади се Ръсел откъм вратата.

— Слушаме — додаде Кунео.