Джон Лескроарт - Първият закон

Понякога, както бе и в този момент, той заставаше на предните прозорци с Рейчъл на ръце и двамата заедно наблюдаваха добре познатата му улица. Правил бе това много пъти с Айзък, Оръл и Джейкъб, когато те бяха деца, а сега го правеше и с Рейчъл, за да се убеди, че е същият човек, какъвто е бил, докато бе отглеждал синовете си, и че неговият дом не е някаква чужда земя.

Той вдигна щорите и погледна надолу по улицата към мястото, където тя се пресичаше с „Лейк“. Валяло бе цяла нощ, но вятърът най-сетне бе отслабнал при първата светлина на утрото. Навън под високите облаци се стелеше тежка мъгла и така щеше да се задържи цял ден, ако не и повече. Глицки се взря през мъглата, като потупваше нежно дъщеря си по гръбчето.

Някакъв минувач се зададе от пресечката и тръгна по тяхната улица. Въпреки че човекът бе облечен с широк шлифер, който прикриваше фигурата му, и бе нахлупил ниско широкопола шапка, Глицки го позна още щом го зърна.

— Какво ли прави тук дядо? — попита той дъщеря си. Сбърчи чело, докато гледаше как баща му тежко и бавно крачи нагоре по улицата с ръце в джобовете и наведена глава — това можеше да означава само лоши новини. Когато баща му стигна пред къщата, Глицки отиде до входната врата и я отвори. Нат вече се качваше по стълбите, стискаше в ръка прогизналата си шапка и тежко и бавно отброяваше стъпалата.

— Какво има? — попита Глицки.

Баща му спря, преди да е стигнал площадката. Той вдигна очи, но сякаш нещо притискаше раменете му:

— Ейбрахам.

Произнесе името на сина си така, сякаш целта му е била просто да се добере до него. Въздъхна и рече, поклащайки глава:

— Сам Силвърман. Някой го е застрелял.

Нат изкачи няколкото оставащи стъпала и Ейб отстъпи встрани, за да му даде път.

Докато Нат оставяше шлифера си на закачалката до стената, синът му отиде да събуди Трея и да й остави бебето. Когато се върна, баща му седеше на ръба на новата кушетка, притиснал длани между коленете си. Изглеждаше слаб и много стар.

Всъщност беше на осемдесет и когато всичко бе наред, никой не би познал, че е на толкова. Ейб коленичи пред него.

— Спал ли си, татко?

Нат поклати глава:

— Не. Сейди ми звънна към полунощ и отидох там.

— Как е тя?

Баща му вдигна и отпусна рамене. Изчерпателен отговор. Трея дойде при тях, гушнала бебето.

— А ти, Нат, как си ти? Искаш ли чай?

Той я погледна и се усмихна едва-едва.

— Добре ще ми дойде един чай — рече.

Трея заобиколи мъжа си и седна до Нат. Рейчъл протегна малката си ръчичка към лицето му, каза „да-да“ и получи в отговор лека усмивка. Трея го прегърна през раменете, облегна за миг глава на гърдите му, целуна го по слепоочието и отново стана.

— Ей сега ще се върнем.

Мъжете ги проследиха с поглед. Нат се обърна към Ейб:

— Защо са направили това? И то със Сам, който и муха не можеше да убие.

Глицки бе чувал тези думи безброй пъти, когато беше в отдел „Убийства“, и отговорът бе винаги един и същ. Просто нямаше отговор, нямаше причина. И Ейб не се опита да потърси. Вместо това, сякаш знанието можеше да промени случилото се, попита:

— Знаеш ли как се е случило?

— Не разбирам какво искаш от мен. Вече не съм в отдела.

— И там никой не те помни вече?

Двамата седяха на кухненската маса. Рита бе пристигнала и се чуваше как в дневната чете на Рейчъл детска приказка на испански. Трея се обличаше за работа. Ейб не искаше да се държи грубо с баща си, но това определено му струваше усилия. Бяха минали четири месеца, откакто бе на новото място, но темата за работата му в полицията още го изваждаше от равновесие. Постара се да отвърне спокойно:

— Помнят ме, татко, но вече не работя там. Ще изглежда, сякаш им се меся.

— Ами намеси се тогава.

— В какво да се намеся?

— Накарай ги да погледнат сериозно на това. Хората искат да знаят кой е застрелял Сам.

Ейб надигна чашата си.

— Всеки случай е сериозен, татко. Всеки убит има приятели, които искат да знаят.

Нат бързо почука три пъти по масата с показалеца си:

— Не ми минавай с този номер, Ейбрахам. Чувал съм историите ти. Повечето са от типа „без да намесваме човешкия фактор“. Зная как стоят нещата там. Искам да кажа — отиди и ги накарай да действат другояче. Какво лошо има?

— Какво лошо има.

— Това аз го казах.

— Чух те — въздъхна Ейб. — Какво точно искаш да направя?

— Просто не се отказвай. Не оставяй и тях на мира. — Нат постави длан върху ръката на сина си. — Слушай, Ейбрахам. Ако разберат, че е семеен приятел…