Джон Лескроарт - Първият закон

Ейб знаеше, че това няма да помогне, поне не съществено. Инспекторите по делото — а той още не знаеше кои са те — или бяха добри професионалисти, или пък точно обратното, и тъкмо от това зависеше дали щяха да успеят да идентифицират и да заловят убиеца на Сам Силвърман.

— Какво като разберат? Ще търсят по-упорито ли? — Той поклати глава. — Ще бъдат толкова упорити, колкото са си, татко. Или ще го намерят, или няма да го намерят. Това е. Точка. Няма никакво значение дали ще се намеся, или не. Може дори да навреди.

Очите на Нат припламнаха от ярост и нетърпение.

— Е, и? Значи дори няма да опиташ? Ще оставиш зверовете, които убиха Сам, да се разхождат на свобода.

Ейб не успя да овладее напълно пристъпа на гняв. Рязко изстреля думите:

— Не зависи от мен. Аз вече не работя там.

— Не говоря за работа. Не ми пука за работата. Говоря за това, кое е правилно. — Пое дълбоко въздух, после отново положи длан върху ръката на Ейб. — Просто, за да знаят. Само това. Този случай е важен.

Ейб сведе поглед към ръката на баща си. Откакто бе започнал в отдел „Заплати“, не бе показвал и носа си в „Убийства“, дори не се беше отбивал на приятелско посещение. Осъзна, че неохотата му да изпълни молбата на баща си се дължи вероятно повече на собствените му терзания, отколкото на опасенията дали намесата му действително ще даде тласък на разследването. На свой ред постави длан върху ръката на баща си.

— Добре. Но нищо не обещавам.

— Разбира се, че не. Да пази бог.

Отдел „Заплати“ се състоеше от четири стаи, всяка от които представляваше квадрат със страна около три и половина метра. Глицки не делеше своята стая с никого. Имаше стандартно зелено бюро, четири дървени стола, компютър и принтер, който обслужваше целия отдел. Имаше и естествена светлина от прозорците на задната стена. Те гледаха към живописната улица „Брайънт“ и към останалата част от индустриалната зона на юг. Свободното място на останалите три стени беше заето от безвкусни зелени, сиви и черни шкафове. Единственото изключение бе една висока чак до тавана метална библиотечка, която бе претъпкана с подвързани платежни нареждания от последните четири години.

Час след пристигането си Глицки разговаряше с Джери Стайлс в кабинета си. Стайлс бе лейтенантът, отговарящ за наркотиците. Според всеобщото мнение преди повишението той бе най-доброто наркоченге в града. Броят на арестуваните и количеството на заловените от него непозволени вещества несъмнено бяха доказателство за това. Преди три години, преди повишението си, той бе обявен за полицай на годината. Беше на трийсет и осем години.

Въпреки административната си работа, той често си намираше повод да излезе на улицата. Днес брадата му бе прорасла и изглеждаше, сякаш не е ресал мазната си кестенява коса от последния шампионат по бейзбол. Всъщност в момента можеше да мине за типичен уличен пияница, но районът, в който работеше, го изискваше.

Което пък създаваше впечатление, че задушният, тесен кабинет на Глицки е най-неподходящото място за разговор с човек като него.

Кабинетът бе един етаж над отдел „Убийства“, на петия етаж на Съдебната палата. Персоналът на Глицки на новата му длъжност в отдел „Заплати“ включваше пет цивилни секретарки, двама полицейски сержанти на непълен работен ден и един усърден патрулиращ полицай, който работеше на смени. Тази сутрин лейтенантът възнамеряваше да се появи в кабинета си и да се отбие в „Убийства“, преди да се е разколебал. Вместо това на стола си намери бележка от Франк Батист, че Стайлс ще дойде до час. Глицки и Батист вече бяха обсъждали разпалено положението на Стайлс.

За голямо успокоение на Глицки, понеже в момента нямаше други задължения, не му се наложи да чака цял час, а само десет минути.

Глицки и Стайлс поговориха за туй-онуй и размениха последните новости. Бяха работили по няколко случая заедно и се бяха сработвали добре. Освен това и двамата се бяха издигнали благодарение на работата си и това ги поставяше на равна нога. Стайлс направи няколко остри забележки, от които стана ясно, че смята преместването на Глицки за несправедливо. Ейб не отвърна, но отношението на инспектора стопли сърцето му.

Накрая Глицки реши, че е назрял моментът да говори по същество. Заобиколи бюрото, опита да отвори прозорците, но те бяха херметично затворени и не поддадоха, така че той пак седна.

— Извинявай — започна той, — че те викам точно след дежурство.

— Е, ще ми платят извънредни. Тук съм така или иначе. Не се оплаквам. За какво става дума?