Джон Лескроарт - Първият закон

— Ами… може да ти се стори смешно…

— Извънредните часове ли? Някой пак души около това? — Стайлс се поизправи в стола, в очите му проблесна живец. — Могат да ме цункат по задника.

— Хм, да… — Глицки не довърши. От всичко, което мразеше в новата си работа, бюрократичните глупости държаха първото място. — Само предавам съобщение, Джери, и то защото ме помолиха да го направя. Неофициално. Не съм отбелязал никъде тази среща.

— По дяволите! Не че ми пука. И кой те помоли, ако този въпрос не ти се струва неудобен? Просто съм любопитен.

— Няма значение.

— Добре. Какво според теб му става на Франк напоследък?

— Не зная. Може би помъдрява.

Глицки не искаше да обсъжда Батист. Той измъкна една компютърна разпечатка от купчината пред себе си, погледна я, после я обърна наопаки и я плъзна към Стайлс. Настръхнал, той се протегна и грабна листа, после гласът му се извиси в малката стая:

— И какво е посланието? Да кажа на момчетата си всяка нощ да са по улиците и да рискуват живота си, да живеят сред отрепките, да смърдят на клоака и да правят всичко това без пари?

Глицки бе опрял лакти на бюрото. Събра върховете на пръстите си пред устата и посочи листа.

— Бюджетът на твоята част надхвърля с 20 процента спуснатите от ръководството указания. — Той вдигна очи и погледът му срещна този на Стайлс. — Помолиха ме да ти обърна внимание. — Глицки не искаше да богохулства, но тези приказки бяха такава дивотия, че едвам устояваше на изкушението. Каза само: — И вече го сторих.

— Добре. И сега какво? — Стайлс остана вторачен в листа още няколко секунди. — Наркоченгетата работят през нощта, Ейб. Хващаме лошите през нощта, а прокуратурата ги води в съда денем. Много често в деня след нашите нощни дежурства. И знаеш ли защо? Защото получаваме призовки за съда, затова. Ние сме основните свидетели. Без нас дело няма. Схващаш ли? А какво искат от нас? — Стайлс не се нуждаеше от отговор. Той просто си търсеше отдушник. — Работим през нощта, защото тогава отрепките изпълзяват от дупките си. Тогава купуват онези лайна, тогава правят сделки и се бият. Тогава!

Стайлс се извъртя в стола, изправи се, седна отново и отправи гневен поглед към Глицки. Той му отвърна с каменното изражение на Буда.

Стайлс подхвана пак, още по-високо:

— Ако не искат да плащат допълнително на момчетата ми, да измислят нощни съдилища. Но пък тогава няма да остане никой, който да върши работата по улиците. Или пък да помолим онези синковци да въртят бизнеса си между осем и пет? Твърдо работно време. — Той пак се извърна на стола, прокара ръка по челото си, поуспокои се малко и поклати глава напред-назад. — Няма да стане.

Глицки се понаведе.

— Може би трябва да го обсъдиш с шефа, Джери. Или пък кажи на момчетата, че могат да работят само през деня.

— И няма да хванем жива душа.

— Но пък отделът ти ще се вмести в бюджета, а това е най-важното, нали? На кого му пука за престъпността?

Нищо в тона на Глицки не издаваше, че се шегува.

Стайлс остана неподвижен за момент.

— Ейб, ние сме полицейското управление. Какво си въобразяват тези смешници?

Когато Стайлс си тръгна, Глицки спря да мисли повече за този проблем. Стана, заобиколи бюрото и надникна в съседната стая. Там две от секретарките му — Жаклин и Мерседес — седяха съсредоточени пред компютрите на бюрата си. Жаклин не вдигна глава, когато той се прокашля — навярно бе стигнала до някоя особено пикантна част от розовото си романче, но Мерседес, която бе решила до средата поредната си кръстословица, засия, когато зърна Глицки.

— Лейтенант! Осем букви. Тирания. Завършва на „л“.

Трябваха му около десет секунди.

— Произвол.

— Точно така! Произвол. Мислех си за нещо като контрол, ако има друг начин да се напише, но са си седем букви. Страхотен сте, лейтенанте! — Тя хвърли един поглед към Жаклин и повтори: — Произвол.

Жаклин кимна.

— Ммм…

Глицки посочи към коридора:

— Имам поръчение. Готови ли сте да браните крепостта?

Но Мерседес се бе навела над вестника си и попълваше старателно квадратчетата. Дори не забеляза, когато той излезе.

Един етаж надолу по вътрешната стълба, след това още няколко стъпала и Глицки се озова на мястото, което бе обитавал през всичките тези години. Порази го близостта на отдела за убийства до сегашния му кабинет, където нищо съществено не се случваше и нямаше да се случи. Разстоянието едва ли беше повече от двайсетина метра, но духовната дистанция бе неизмерима.