Клайв Къслър - Сахара

Томбс се извърна, тъй като затворникът бавно беше изкачил стълбата към покрива на разбития каземат, следван от Крейвън, който държеше бяла покривка за маса, взета от офицерската столова на брунистика. Мъжът изглеждаше по-възрастен от годините си. Лицето му бе сухо и изпито, необичайно бледо. Той беше човек, продължително излаган от годините на стрес. Неговите дълбоко хлътнали очи изразяваха състрадание, гледайки окървавената униформа на Томбс.

— Лошо са ви ранили, капитане. Трябва да потърсите медицинска помощ.

Томбс тръсна глава.

— Няма време за това. Моля ви да застанете на покрива на пилотската камина и да останете там, докато ви забележат.

Затворникът отвърна с разбиране.

— Да, разбирам вашия план.

Томбс обърна повторно поглед към броненосеца и фортовете, обвити с облак черен дим, изпълнен с надежда и неизвестност от това, какво му готвят войниците от форт Монро. Една голяма вълна се изви за момент над кораба, обагрена в бяло и зелено, преди да се разбие в него.

Томбс грубо подложи рамо към високия мъж и го избута върху покрива на пилотската кабина.

— Моля, побързайте, ние влизаме в тяхното полезрение.

След това той грабна бялото знаме от Крейвън и го развя неистово със здравата си ръка.

На борда на „Ню Айрън Сайдс“ капитан Джошуа Уоткинс наблюдаваше внимателно със своя дълъг монокуляр.

— Те извадиха бяло знаме — каза той с изненада.

Неговият първи офицер, капитан Джон Крозби, кимна в съгласие, тъй като той гледаше със своя бинокъл.

— Дяволски странно за тях да се предават след съпротивата, която оказаха на нашия флот.

Неочаквано Уоткинс свали монокуляра от очите си и с растящо учудване започна да проверява дали лещата не е зацапана или замъглена. След като се увери, че няма нищо, погледна повторно полуразбития бунтовнически броненосец.

— Но кой е там? — капитанът замълча, фокусирайки лещата на монокуляра.

— Господи, господи — изръмжа той с учудване. — Кой мислите се е изправил на покрива на тяхната пилотска кабина?

Трябваше много време, за да излезе Крозби от стоманеното си безразличие, но лицето му напълно побледня.

— Това изглежда е… но това е невъзможно.

Оръдията на форт Уул откриха огън и водата така се разлюля, че издигна плътна завеса около „Тексас“, която почти го закри. След това се разпиля на огромни пръски като вълшебен фонтан.

Уоткинс наблюдаваше продължително високия сух мъж, който седеше върху пилотската кабина. След наблюдението го обхвана неочакван ужас.

— Господи, това е той!

Остави монокуляра и извърна лице към Крозби:

— Дай сигнал на фортовете да спрат огъня. Побързай, човече!

Оръдията на форт Монро следваха тези на форт Уул, отправяйки своите снаряди към „Тексас“. Много не попаднаха в целта, но два експлодираха срещу комина на броненосеца, правейки дълбоки дупки в обшивката му. Артилеристите презареждаха, като всеки от тях се надяваше тяхното оръдие да нанесе съкрушителния удар.

„Тексас“ беше само на двеста ярда, когато командирите на фортовете приеха сигнала и оръдията им заглъхнаха едно след друго. Уоткинс и Крозби бяха изтичали до носа на „Ню Айрън Сайдс“ точно навреме, за да забележат двамата мъже в окървавените униформи на конфедералния флот и брадатия мъж с измачкани цивилни дрехи, който ги наблюдаваше с любопитство и след това им изпрати уморен прощален поздрав.

Те стояха абсолютно спокойно, знаейки, че шокиращата действителност, на която станаха свидетели, ще бъде завинаги запечатана в тяхната памет. И въпреки обрата на събитията, който по-късно щеше да настъпи, те и стотици други хора от кораба и онези, лежащи зад стените на фортовете, никога нямаше да бъдат разколебани кого са видели да седи върху пилотската кабина на броненосеца тази сутрин.

Почти хиляди наблюдаваха безпомощно как „Тексас“ отминава, бълвайки дим, как неговият флаг се вее, здраво завързан за страничната мачта. Не се чу никакъв шум или изстрел, когато той навлезе в разливащата се мъгла и завинаги изчезна от погледа.

10 октомври 1931

Югозападна Сахара

Кити Манок изпитваше странното чувство, че лети с главата напред в небитието. Тя се беше загубила, съвсем и безвъзвратно загубила. В продължение на два часа Кити и нейното малко самолетче се подмятаха в небето от силна пясъчна буря, която напълно закриваше видимостта към пустинята, простираща се под нея. Сама в това празно непрозрачно небе, тя упорито отблъскваше от съзнанието си странни видения, възникващи като че ли от самите заобикалящи я кафяви облаци.