Клайв Къслър - Сахара

— Конфедерация на френско-африкански франк! — каза той тихо. — Адмирал Сандекър не е пропуснал и тази подробност.

— Сандекър се грижи за всичко! — допълни Джордино. — Само не ми е ясно защо се е доверил на теб за пачката, а не на мен.

— Аз имам по-голяма крачка.

Собственикът се върна и сложи, по-скоро изтърва бутилките върху масата.

— Десет франка — изръмжа той.

Пит му връчи сметката. Той я взе, огледа банкнотите на оскъдната светлина и ги прибра в чекмеджето на бара.

— Той ти каза десет франка — каза Джордино. — Ти му даде двадесет. Ако той те вземе за голям прахосник, ние вероятно ще бъдем ухажвани от половината град, докато си тръгнем.

— Това е целта — каза Пит. — Само въпрос на време е, преди на играчите да им замирише на кръв и да обкръжат своите жертви.

— Ще купуваме или ще продаваме?

— Повече ще купуваме. Нуждаем се от средства за транспортиране.

— Любимата храна трябва да има предимство. Гладен съм като мечка стръвница.

— Можеш да опиташ храната тук, ако желаеш! — каза Пит. — Аз предпочитам да гладувам.

Те пиеха третата си бира, когато един младеж на не повече от осемнайсет влезе в бара. Той беше висок и строен, с леко наклонени рамене. Имаше приятно овално лице с големи мечтателни очи. Кожата му беше тъмна, а косата — гъста и къдрава. Носеше жълта спортна риза и каки панталони, разширяващи се надолу, тип чарлстон. Бяха от бял памучен плат. Той огледа набързо посетителите и спря погледа си на Пит и Джордино.

— Търпението, добродетел на бедняка — измърмори Пит. — Избавлението е на път.

Младежът спря на тяхната маса и кимна с глава.

— Добър вечер! — поздрави той на френски.

— Добър вечер! — отвърна Пит.

Меланхоличните очи на младежа засияха.

— Англичани ли сте?

— Новозеландци — излъга Пит.

— Аз съм Мохамед Дигна. Може би ще мога да помогна на господата да обменят парите си?

— Разполагаме с местна валута.

— Нуждаете ли се от човек, който да помага, ако възникнат проблеми с митница, полиция или държавните учреждения?

— Не, не мисля, че се налага. — Пит хвана един свободен стол и го притегли към масата. — Ще седнете ли при нас да пийнете нещо?

— Да, благодаря! — Дигна каза нещо на собственика на френски и седна.

— Вие говорите английски действително добре! — каза Джордино.

— Завърших гимназия в Гао, а после колеж в Бамако и бях първи в класа — каза той с гордост. — Мога да говоря четири езика, включително моя роден език бамбара, френски, английски и немски.

— Вие сте по-умен от мен — каза Джордино. — Аз говоря само достатъчно английски, за да се оправям.

— Каква е вашата професия? — попита Пит.

— Баща ми е шеф на близкото селище. Аз ръководя бизнес връзките му и експортния бизнес.

— И едновременно с това предлагате услугите си на туристи — допълни Джордино.

— Радвам се да се срещна с чужденци, защото така мога да практикувам знанията си по чужди езици — каза Дигна без стеснение.

Собственикът дойде и остави малка чаша чай пред Дигна.

— Как вашият баща превозва стоката си? — запита Пит.

— Притежава малък парк камиони „Рено“.

— Някаква възможност да наемем един? — подхвърли му Пит.

— Искате да направите дребна търговия?

— Не, приятелят ми и аз желаем да направим кратко пътуване на север и да видим голямата пустиня, преди да се завърнем вкъщи в Нова Зеландия.

Дигна поклати глава:

— Не е възможно. Камионите на баща ми заминават следобед за Мопти, натоварени с текстил и готова продукция. Освен това никой чужденец, идващ отвън в страната, не може да пътува в пустинята без специално разрешение.

Пит се извърна към Джордино. Лицето му изразяваше болка и разочарование.

— Колко несправедливо! И като помислиш, че сме прелетели половината свят, за да видим номади в пустинята, яздещи камили.

— Никога няма да мога да погледна в лицето побелялата си стара майка — занарежда Джордино, — тя пожертва всичките си спестявания, за да мога да изуча живота в Сахара.

Пит удари с ръка по масата и стана.

— Добре, тогава се връщаме на летището в Тимбукту.

— Разполагат ли господата с кола? — попита Дигна.

— Не.

— Как мислите да стигнете до там?

— С автобус — отговори смутено Джордино, почти задавайки въпрос.

— Вие имате предвид кола, която вози пътници?

— Точно така — произнесе Джордино щастливо.

— Вие няма да можете да пътувате до Тимбукту преди утре на обяд — каза Дигна.

— Тогава трябва да има някакво превозно средство в Бурем, което ще можем да наемем — предложи Пит.