Клайв Къслър - Сахара

Методично Пърлмутър започна проучването си от 2 април 1865 г. — датата, на която „Тексас“ е бил пуснат на вода в Ричмънд. Той си имаше своя собствена система на проучване и започна да разлиства архива в някаква измислена от него последователност.

Прегледа официалните доклади за битката, след това свидетелствата на очевидците и на екипажите на съюзните кораби. В продължение на два часа той се запозна със съдържанието на 60 писма и 15 статии. Прехвърли различни бележки под внимателния поглед на Франк Мур. После започна да оглежда отделни пасажи, да събира на пръв поглед противоположна информация, като постепенно стигаше до заключение, струващо му се невероятно. След като прелисти всичко, той се обърна към Мур:

— Колко часа ми остават?

— Два часа и десет минути.

— Готов съм за тръгване.

— Искате ли да видите още нещо?

— Да. Частната кореспонденция или документи, които трябва да имате от Едуин Макмастърс Стантън.

Мур кимна.

— Личният секретар на Линкълн във войната. Нямам представа какво имаме от него. Документите му никога не са били напълно каталогизирани. Но сигурно на горния етаж ще ги открием заедно с документи на правителството на САЩ.

Сбирката на Стантън се оказа многотомна, десет пълни единици. Пърлмутър работеше усърдно, спирайки само веднъж, за да отиде до най-близката тоалетна. Той провери щателно всички документи и откри изненадващо малко за отношението на Стантън към Линкълн в края на войната. Това беше добре позната версия на историята, че военният секретар не обича своя президент и е унищожил голям брой страници от докладите за убийството на Линкълн от Джон Уилкис Бут, както и документи за конспирацията на Бут. Стантън също така беше избягнал много неудобни въпроси относно покушението над президента в театър „Форд“. Ровейки се по-нататък из лавиците, Пърлмутър измъкна един жълт плик със запазен восъчен печат на него. Той се загледа в надписа с кафяво мастило, носещ дата 9 юли 1865 г., два дни след като Бут и неговите съконспиратори Мери Сюарт, Луис Пейн, Дейвид Хералд и Джордж Астарот бяха обесени в затвора във Вашингтон. Под датата бяха написани думите: „Да не се отваря сто години след моята смърт. Подпис: Едуин Стантън“.

Пърлмутър счупи печата, седна на масичката и отвори плика. Той започна да чете написаното с тридесетгодишно закъснение според инструкциите на Стантън. Колкото по-дълбоко навлизаше в написаното, толкова по-назад се връщаше във времето. Когато след 40 минути свърши и остави плика настрана, ръцете му трепереха. Той си пое дълбоко въздух, помълча известно време и след това прошепна:

— Боже мой!

Мур го погледна.

— Намерихте ли нещо интересно?

Пърлмутър не отговори. Той просто гледаше пожълтелите страници и продължаваше да шепне:

— Боже мой! Боже мой!

Те лежаха заедно зад гребена на една дюна, гледайки празните пътища, проснати през пясъка, които изчезваха като привидение. Единствените признаци на живот бяха далечните светлини на завода за опасни промишлени отпадъци във форт Фуро. Напречно на пътищата, на по-малко от километър на запад, се показа черната сянка на изоставения форт на Чуждестранния легион. На фона на млечно черното небе той изглеждаше като бутафорен замък от филм на ужасите.

Отчаяното пътуване през пустинята вървеше гладко, без засечки или проблеми с превозните средства. Пленниците се друсаха от твърдите пружини на джиповете, но бяха щастливи, че са свободни, и не се оплакваха. Феъруедър акуратно ги превеждаше по стария камилски път, който се простираше между старите солни мини в Таодени на юг към Тимбукту. Той водеше конвоя към железопътната линия и форта, като разчиташе само на познаването на терена и своя компас.

Само веднъж по време на пътуването Пит и Левант спряха, тъй като бяха чули звука на хеликоптер, който не се виждаше, ескортиран от бомбардировачи. Летателният апарат отлетя на север към Тебеца и алжирската граница. Както беше предвидил Пит, пилотите от малийските военновъздушни сили прелетяха над конвоя, без да подозират, че той е точно под тях.

— Хубава работа свършихте, г-н Феъруедър — направи комплимент Левант. — Такава навигация досега не съм виждал. Вие ни преведохте по най-късия път.

— Инстинкт — засмя се Феъруедър, — чист инстинкт, примесен с малко късмет.

— По-добре е да се движим напряко на пътищата към форта — каза Пит. — Имаме по-малко от час, преди слънцето да се е скрило, за да укрием джиповете.