Клайв Къслър - Сахара

Това беше мъртва земя, където не растеше нищо. Ниските кафяви дюни изникваха като брадавици, докъдето стигаше погледа на Пит, отделени от малки долини от брилянтно бял пясък. Само по посока на запад се издигаше високо скално плато над пустинния килим. Това беше богата страна, криеща в себе си красота, трудна за описване. Тя напомняше на Пит за сценария на стария филм „Песента на пустинята“.

Седейки на пода на камионетката, той напрягаше ума си и мислите му летяха извън нея. Пътят, ако можеше да се нарече такъв, представляваше издълбани коловози от гумите на камионите, които водеха към платото. Не се забелязваха никакви постройки или коли. Той започна да се чуди дали мините в Тебеца не бяха мит.

След двадесет минути камионетката намали, след това зави в тясна падина, водеща към платото. Пясъкът беше мек и проникваше дълбоко в пукнатините, така че се наложи затворниците и охраната да излязат да тикат камионетката до здрава почва. След почти километър шофьорът влезе в тунел, широк колкото да премине камион, след което навлезе в дълга галерия изкопана скала.

Шофьорът спря пред ярко осветен тунел. Охраната скочи на земята. Под дулата на пушките Пит и Джордино, оковани във вериги, слязоха. Охраната ги вкара в тунела и те спряха, благодарни, че ще бъдат защитени от слънцето в хладното подземие.

Галерията представляваше коридор с укрепени стени и покрит с глина под. Те преминаха серия сводове, издълбани в скалата, и старинни врати. Пазачите спряха пред широка двойна врата в края на коридора, отвориха я и ги вкараха вътре. Двамата мъже се учудиха, че се озоваха върху дебел син килим в приемна стая, толкова луксозна като всяка приемна на голяма компания, намираща се на Пето авеню в Ню Йорк.

Стените й бяха боядисани в светлосиньо, в тон с килима и декорирани с фотографии на характерни изгреви и залези в пустинята. Светлината идваше от високи хромови лампи с меко излъчване. Точно в центъра имаше акациево бюро с кожен диван и кресла. В двата ъгъла стояха скулптури на туареги мъж и жена. Въздухът в приемната беше прохладен и не миришеше на влага. Пит долови лек аромат на портокалов цвят. Една жена седеше зад бюрото. Тя беше твърде красива — с пурпурносини очи и дълга черна коса, която се спускаше почти до облегалката на стола й. Беше средиземноморски тип, но от каква националност, на Пит му беше трудно да каже. Жената се повдигна от стола, показвайки безупречното си тяло, облечено в нещо като индийско сари, отвори вратата между скулптурите, протегна ръка и ги покани да влязат.

Те пристъпиха в голяма стая с висок таван, на който всички стени бяха отрупани с рафтове книги. Цялата стая беше една гигантска скулптура, издълбана в скалата. Пред тях се изправи подковообразно бюро, издълбано от скалата и слято с пода. Плотът му беше отрупан с инженерни диаграми и чертежи. През бюрото бяха поставени една срещу друга две каменни пейки, а между тях скулптирана от скалата масичка. Освен книгата, единственото нещо, което не беше от камък, се оказа дървеният макет на минната галерия.

Един много висок човек стоеше в далечния ъгъл на стаята, погълнат от книга, която беше взел от лавицата. Беше облечен в пурпурна роба на номад, с бял литам около главата си. Под робата се подаваха два каубойски ботуша, които изглеждаха непривично. Пит и Джордино стояха така известно време, преди той да се обърне и забележи тяхното присъствие. После пак се зарови в страниците на книгата, като че ли неговите посетители си бяха заминали.

— Хубаво местенце си имате тук — отвори уста Джордино. Гласът му отекна в стаята. — Скъпичко трябва да ви струва.

— Може да използвате някои витрини — каза Пит, показвайки лавиците с книги. След това погледна нагоре. — Тази цветна лампа ще помогне да стане по светло.

О’Банион постави книгата върху други два тома и ги погледна с нарастващо любопитство.

— Ще трябва да пробиете 120 метра солидна скала, за да видите слънцето. Но аз имам по-практични проекти за моите работници, без да ми струват нищо.

— Не искате да кажете роби — каза Пит.

О’Банион повдигна рамене.

— Роби, работници, затворници, те са едно и също в Тебеца. — Той сложи книгата на полицата и се приближи към тях.

Пит никога не беше заставал близо до някого, който беше почти с две глави над него. Той трябваше да вдига главата си нагоре, за да може да вижда очите му.

— И ние сме последното попълнение на вашата армия роби.

— Както без съмнение господин Масар ви е осведомил, копаенето в мините е по-безболезнено, отколкото да бъдете измъчвани от диваците на генерал Казим. Трябва да сте му благодарни.