Клайв Къслър - Сахара

— Бог знае, че се разпъвам на кръст — каза президентът, — дали да изпратя американци в пустинята срещу хора от френска националност.

Лицето на Сандекър изрази разочарование.

— Съмнявам се дали ще мога да я убедя да изпрати отряда обратно за втори път.

— Аз ще й отправя лична молба — обеща президентът.

Уиловър беше рязък.

— Не може да стане всичко, както го искаш, адмирале.

Сандекър махна уморено. Ужасните последствия от растежа на червения прилив и отлив още не бяха обхванали всичко. Мисията му ставаше все по-войнствена всеки изминал час. Той стоеше и гледаше президента и Уиловър. Гласът му звучеше леденостудено.

— Гответе се за най-лошото, защото ако ние не спрем това бедствие, стигнало до северния Атлантик и разпростиращо се в Пасифика и Индийския океан, умирането ни е сигурно.

След това Сандекър се обърна и спокойно напусна Овалния кабинет.

Том Грийцуолд седеше в кабинета си и компютърът разчиташе изображенията, получени от разузнавателния спътник „Пирамида“. Чрез различните команди той се стремеше да се върне към сектора Сахара, където беше открил колата на Пит и Джордино. Никой не му беше дал разрешение, но откакто беше в състояние да изпраща спътника за наблюдение на Украинската гражданска война или в други част на света, нямаше кой да го спре.

Единствен, който се интересуваше от снимките за войната, беше вицепрезидентът. Съветът за национална отбрана при президентството се интересуваше повече от строящите се секретни ядрени обекти в Япония.

Поради тези причини Грийцуолд беше спокоен и затова си позволяваше да нарушава заповедите. Той искаше да получи ясни снимки на двамата мъже, които беше открил по-рано в момента на качването им във влака, за да влязат в завода. Използвайки „Пирамида“ можеше сега да извърши точна идентификация. Анализите му разкриха трагичния развой на събитията. Видя двамата мъже, водени от охраната, да се качват в хеликоптер. Беше малко изненадан. Грийцуолд ги позна лесно, тъй като Чип Уебстър от НЮМА му бе дал снимките им. Изображенията, получени от стотици километри в космоса, ясно свидетелстваха за залавянето на Пит и Джордино. Грийцуолд се отмести от монитора и набра телефона, поставен върху бюрото му. След две позвънявания Чип Уебстър се обади.

— Ало.

— Чип, аз съм Том Грийцуолд.

— Какво ново имаш за мен, Том?

— Лоши новини. Вашите хора са заловени.

— Не е това, което исках да чуя — каза Уебстър. — По дяволите!

— Получих отлично изображение и видях, че ги качват на един хеликоптер, оковани във вериги и придружени от дузина въоръжена охрана.

— Успя ли да определиш посоката? — попита Уебстър.

— Връзката със спътника пропадна минута, след като те бяха качени. Предполагам, на североизток.

— По-навътре в пустинята?

— Изглежда, да — отговори Грийцуолд. — Но не мога да кажа с точност.

— На адмирал Сандекър няма да му хареса този обрат на събитията.

— Съгласен съм с теб — каза Грийцуолд. — Ако хвана още нещо, ще ти се обадя допълнително.

— Благодаря, Том. Задължен съм ти много.

Грийцуолд остави слушалката и се загледа в изображението на монитора. Бедни копелета, мърмореше си той, не бих искал да съм на ваше място.

Предвижданото тържествено посрещане в Тебеца на Пит и Джордино не предизвикваше интерес от страна на местните сановници. Двама туареги ги поздравиха тихо с насочени автоматични пушки и с тройно заключени вериги на ръцете и глезените на краката. Поизносените вериги и белезници създаваха впечатлението, че са сменили няколко собственика.

Двамата приятели бяха набутани в задната част на малка камионетка „Рено“. Един туарег шофираше, докато двама се качиха отзад стискайки пушките между бедрата си и гледайки зорко затворниците през цепката на индиговосините литами, покриващи главите им.

Пит обърна малко внимание на пазачите си, тъй като двигателят стартира и камионетката тръгна от площадката, където бяха кацнали. Хеликоптерът, който ги беше докарал от форт Фуро, бързо се издигна в нажежения като пещ въздух и пое обратно, откъдето беше дошъл. Пит вече беше претеглил плановете за бягство. Погледът му изучаваше заобикалящия го ландшафт. Не засече никакви наблюдателници, не се виждаха никакви охранителни постове. Всеки опит за бягство да се пресекат 400 километра открита пустиня, докато бяха оковани във веригите, изглеждаше непреодолим. Бягството беше невъзможно, но той бързо отхвърли подобни мисли на пълна безнадеждност.