Клайв Къслър - Ударна вълна

— Няма ли първо да се преоблечете?

— Ще си сменя този „междузвезден“ костюм, докато летим. Военноморските сили ще си го получат, след като се върна.

След по-малко от пет минути, с двата тона от жизненонеобходими продоволствия, завързани в пътническо товарния отсек, те се издигнаха във въздуха и се отправиха над Тасманово море към тлеещите останки от остров Гладиатор.

На корабите на австралийските и новозеландските военноморски сили за оказване на хуманитарна помощ им бе наредено веднага да потеглят към острова с продоволствия и медицински персонал. Всеки търговски кораб в радиус от двеста морски мили биваше отклоняван, за да предложи всяко възможно съдействие в бедстващия район. Удивителното беше, че жертвите от необхватното разрушение съвсем не бяха толкова много, както се очакваше. Повечето от китайските работници бяха успели да избягат от пътя на огнената буря и потоците лава. Половината от надзирателите на мините бяха оцелели, но от осемдесетте мъже от охраната бяха намерени живи само седем, с тежки изгаряния. Последвалите аутопсии показаха, че повечето от жертвите са починали от вдишване на пепелта.

В късния следобед силата на изригванията значително отслабна. Бълващата от пукнатините на вулканите магма продължаваше да се стича, но вече на по-малки потоци. Сега и двата вулкана представляваха просто едни сенки на предишните им огромни маси. Скагс съвсем се бе смалил и представляваше едва ли не само един широк, грозен кратер. Уинкълман беше все още масивен хълм, само че с височина почти една трета от предишната.

Покривалото от пепел продължаваше да се стеле над вулканите, когато Джордино и Сандекър започнаха да снижават към опустошения остров. По-голямата част от западния склон на земната маса създаваше впечатлението, че гигантско гребло го бе разорало до най-долния му пласт. Лагуната представляваше блато, задръстено от останки и плаваща пемза. Малко бе останало от съоръженията на „Дорсет Консолидейтид“. Онова, което не беше погребано под пепелта, стърчеше като руини от една цивилизация, мъртва за хиляди години напред. Колкото до зеленината, тя бе изцяло погубена.

Сърцето на Джордино се смрази, когато не видя никаква следа в лагуната от яхтата, в която бяха Пит и Мейв. Докът беше изгорял и потънал в покритата с пепел вода до разрушените складови помещения.

Сандекър беше ужасен. Той нямаше никаква представа за степента на катастрофата.

— Колко много хора са мъртви! — промълви той. — И то по моя вина, изцяло по моя вина.

Джордино го погледна с разбиране в очите.

— На всеки мъртъв тук, други десет хиляди хора дължат живота си на вас.

— И все пак… — започна мрачно Сандекър, но гласът му се загуби.

Джордино прелетя над кораба с помощите, който вече бе хвърлил котва в лагуната. Започна да намалява скоростта и се приготви да кацне на мястото, разчистено от инженери от австралийската армия, които бяха се спуснали с парашут в бедстващия район. Низходящата струя от ротора вдигна пепел на огромни талази и закри полезрението на Джордино. Летейки слепешката, той снижи „Агуста“ и докосна тежко земята. Пое дълбоко въздух и въздъхна, когато въртенето на роторите постепенно замря.

Още не беше се слегнал облакът пепел, когато един майор от австралийската армия, посипан с прах от главата до петите, следван от помощника си, се затича да отвори вратата. Отстъпи назад в товарния отсек, когато Сандекър тръгна да слиза и се представи с широка усмивка:

— Майор О’Тул. Радвам се да ви видя. Вие сте първата летателна машина за оказване на помощ, която се приземява тук.

— Нашата мисия е двойна, майоре — каза Сандекър. — Освен че носим продоволствия, дошли сме да търсим наш приятел, който за последен път е бил видян на яхтата на Артър Дорсет.

О’Тул сви рамене.

— Нищо не зная. Може да е потънал. Трябва да минат седмици, докато отливите разчистят лагуната достатъчно, за да се предприеме подводно претърсване.

— Надяваме се яхтата да е успяла да излезе в открито море.

— Никаква връзка ли не сте установявали с вашия приятел?

Сандекър само поклати глава.

— Съжалявам, но вероятността да е избегнал изригванията изглежда твърде малка.

— И аз съжалявам — рече Сандекър и се загледа в нещо на милиони километри от него, сякаш застаналият на вратата офицер вече го нямаше. После се съвзе. — Да ви помогнем ли да разтоварите вертолета?

— Ще ви бъдем признателни и за най-малката оказана помощ. Повечето от хората ми се пръснаха да търсят оцелели.