Клайв Къслър - Ударна вълна

Потресаващото съобщение прониза Пит като кама. Той погледна през големия панорамен прозорец вертолета върху яхтата, завързана за кея в лагуната. Прецени, че разстоянието е малко под километър. С товара от две малки деца щяха да са им необходими цели петнайсет минути, за да стигнат до дока. Без никакъв превоз — като кола или камион, едва щяха да се поберат във времето. Минутите за предпазливи действия отлетяха и сякаш никога не ги беше предвиждал. Джордино и Мейв сигурно вече са открили децата. Трябваше да са ги открили. Ако не, значи е станало нещо ужасно.

Той отмести поглед към Маунт Уинкълман, после го плъзна над седловината на острова и го спря върху Маунт Скагс. Двата хълма изглеждаха измамно спокойни. Като гледаше сочната зеленина на дърветата в дефилетата, насичащи склоновете, беше му трудно да си представи двата хълма като заплашителни вулкани, като спящи великани, които всеки момент щяха да избълват смърт и разрушение във вид на газова пара и течна лава.

Бързо, но без паническа припряност, той стана от кожения стол на Дорсет и заобиколи бюрото. Миг след това рязко спря и се смрази на място насред стаята — двукрилата врата, водеща към вътрешността на къщата, се отвори и срещу него се зададе Артър Дорсет.

Той носеше чаша с кафе в едната ръка и папка с документи под мишница. Беше облечен със смачкани памучни панталони, риза, която навремето е била бяла, но сега жълтееше, и папийонка. Личеше, че мислите му са някъде другаде. Почувствал друго присъствие в кабинета си, той вдигна поглед повече от любопитство, отколкото от изненада. Като видя, че неканеният гост е с униформа, отначало взе Пит за човек от охраната. Отвори уста, за да попита каква е причината на влизането му тук и мигом се вцепени от изумление. Лицето му доби вид на бледа маска, изразяваща уплаха и озадаченост. Папката му се изхлузи на пода и листовете се изплъзнаха от нея във вид на колода карти, разперена като ветрило. Дланта му с чашата се отпусна и кафето се разля по панталона и килима.

— Но нали си мъртъв! — ахна той.

— Нямаш представа колко съм радостен да ти докажа, че грешиш — отбеляза Пит, доволен, че вижда Дорсет с превръзка на едното око. — Ама като те гледам, ти наистина имаш вид, сякаш виждаш пред себе си призрак.

— В онази буря… няма начин да сте оцелели в бурното море. — В едното му черно око проблесна искрица, издаваща бавното, но сигурно възвръщане на самообладанието му. — Как е било възможно?

— Благодарение на градивно мислене и войнишкия ми нож. — Боже мой! Колко е огромен този човек, помисли си Пит, добре че аз съм този, който е насочил оръжие.

— А Мейв… мъртва ли е? — Той говореше колебливо и оглеждаше карабината в ръцете на Пит, с прицелено в сърцето му дуло.

— Самата мисъл, че страхотно ще те вбеся и разочаровам, ме прави щастлив да ти съобщя, че тя е жива и здрава и всеки момент ще си прибере внуците ти. — Пит закова зелените си очи в неговото черно. — Кажи ми, Дорсет, как ще оправдаеш намерението си да убиеш собствената си дъщеря? Нима една самотна жена, която се опитва просто да изгради себе си като личност, представлява заплаха за имотите ти? Или причината е в синовете й, които искаш да имаш само за себе си?

— За мене беше особено важно империята да бъде поддържана след смъртта ми от преките ми наследници. Мейв отказа да приеме това.

— Имам новина за теб. Империята ти всеки момент ще се сгромоляса върху главата ти.

Дорсет не разбра за какво говори Пит.

— Смяташ да ме убиеш ли?

Пит поклати глава.

— Не аз съм твоят палач. Вулканите на острова ще изригнат. Да бъдеш погълнат от огнената лава, Артър, е напълно подходящ край за човек като теб.

Дорсет се овладя и леко се усмихна.

— Що за глупости приказваш?

— Много е сложно за обяснение. Не съм запознат изцяло с техническите подробности, но го научих от достоверен източник. Просто ще трябва да ми повярваш.

— Ти си напълно смахнат.

— „Маловерецо, защо се усъмни?“ 12 12 Матей 14:31 (Библ.). — Б.пр.

— Ако ще стреляш — заговори Дорсет и в черното му като въглен око засвяткаха гневни пламъчета, — направи го веднага, бързо и точно.

Пит се усмихна равнодушно. Мейв и Джордино трябваше вече да се появят. Засега Артър Дорсет му бе нужен жив, в случай че приятелите му попаднат в ръцете на охраната.

— Съжалявам, но нямам време. А сега, ако обичаш, обърни се и тръгни нагоре по стълбите към спалните.

— Внуците ми! Не можете да ми вземете внуците — промълви той, сякаш изричаше божествено свидетелство.