Клайв Къслър - Ударна вълна

Докато се спускаха по коридорите, водещи под палубите, Сандекър каза на Еймс:

— Настъпи най-мъчителната част от операцията.

— Разбирам какво имате предвид — отвърна Еймс, който пъргаво взимаше по две стъпала наведнъж. — Това е тревогата от мисълта, дали сме направили някое дребно погрешно изчисление, което да ни е довело до погрешно място в погрешно време, наред с безпокойството от несигурността дали сме успели, ако не оцелеем от конвергенцията. Неизвестните фактори задръстват съзнанието.

Двамата стигнаха до складовия отсек на машинното отделение, избран за превъзмогването на конвергенцията заради херметически затварящата се врата и пълната липса на вентилационни тръби в него. Там бяха пропуснати от двама корабни офицери, които преброяваха хората и им раздаваха по чифт шумозаглушаващи наушници.

— Адмирал Сандекър и доктор Еймс, моля, сложете си това на ушите и се постарайте да не се движите много.

Сандекър и Еймс зърнаха членовете на екипа на НЮМА, които се бяха настанили в единия ъгъл на отсека, и тръгнаха към тях, застигайки влезлите преди тях Руди Гън и Моли Фарадей. Всички веднага се струпаха пред мониторните системи, свързани с аварийните модеми и другите подводни датчици. Само адмиралът, Еймс и Гън още не бяха си сложили наушниците, за да продължат да обменят мнения до последните няколко секунди.

Помещението бързо се изпълни с необикновена тишина. Неспособни да чуват, никой не говореше. Капитан Куик се бе качил на един малък сандък, за да можеше всички да го виждат. Той вдигна два пръста, с което предупреждаваше, че остават две минути. Операторът на дерик-крана, който идваше от най-отдалечената точка на кораба, влезе последен. Облекчен, че никой не липсва, капитанът нареди вратата да бъде плътно запушена. Допълнително бяха сложени още няколко матрака, за да заглушат всеки звук, който би проникнал в ограниченото пространство. Куик вдигна един пръст и напрежението започна да нараства, докато накрая се слегна като мантия върху скупчилите се плътно хора. Всички бяха прави. Нямаше място да седне или да се облегне човек.

Гън беше изчислил, че в това тясно помещение само след петнайсет минути деветдесет и шестимата мъже и жени щяха да започнат да се задушават от липса на въздух, който вече бе почнал да се спарва. Единствената друга непосредствена опасност беше клаустрофобията, чиито противни признаци скоро щяха да се проявят. Последното нещо, от което имаха нужда, беше необузданата хистерия. Той намигна насърчително на Моли и започна да следи времето, докато почти всички останали бяха вперили погледи в капитана на кораба, сякаш той беше диригент на симфоничен оркестър, вдигнал палка.

Куик изпъна нагоре двете си ръце и сви длани в юмрук. Беше настъпил мигът на истината. Сега всичко зависеше от данните, анализирани от компютърната мрежа на Хирам Йегър. Корабът бе заел предварително определената позиция, отражателният екран беше разположен точно на мястото, изчислено от Йегър и повторно проверено чрез друг метод от доктор Еймс и екипа му. Цялата операция бе изпълнена до най-малката подробност. Единствено някаква внезапна и необичайна промяна в температурата на морето или непредвидено сеизмично явление, което значително би променило океанското течение, можеше да доведе до катастрофа. Дългата последователност от провали беше изхвръкнала от съзнанието на екипа на НЮМА.

Изминаха пет секунди, после — десет. Сандекър почувства как кожата на тила му започна да настръхва от мисълта за евентуален неуспех. В следващия миг изведнъж акустичните датчици, намиращи се на трийсет километра, започнаха бясно да отчитат прииждащите по предвидения път звукови вълни.

— Милостиви боже! — промълви Еймс. — Стрелките на датчиците ще изхвръкнат от скалите. Силата се оказа по-голяма, отколкото я изчислих.

— Остават двайсет секунди! — отсече Сандекър. — Сложете си наушниците!

Първият признак на конвергенцията беше малък резонанс, който бързо нарастваше по магнитуда. Навлажнените преградни стени завибрираха в съзвучие с тихото бръмчене, което проникваше през предпазващите от шума наушници. Натъпканите в тясното помещение хора изпитаха в лека форма чувство за дезориентация и световъртеж. Но никой не стигна до повръщане, никой не се паникьоса. Неприятното усещане бе посрещнато стоически. Сандекър и Еймс се гледаха един друг, изпълнени с огромно чувство на задоволство.

След пет дълги минути всичко свърши. Резонансът отмина, оставяйки след себе си почти свръхестествена тишина.