Клайв Къслър - Ударна вълна

Пит сви нехайно рамене.

— Ще си позволя да отбележа, че един от твоите охранители, онзи, когото преди половин час метнах от скалата, не мисли така.

Мърчант гледаше равнодушно Пит; не беше сигурен дали да му повярва.

— Не знам какво е направил господин Дорсет с внуците си.

Пит отдръпна цевта на оръжието си от челото на Мърчант и го допря в коляното му.

— Мейв, брой до три!

— Едно… — започна тя така, сякаш броеше колко бучки захар слага в чашата си с чай. — Две… три.

Пит натисна спусъка и куршумът се заби в капачката на коляното на Мърчант. Любовницата на Мърчант започна отново да пищи и Джордино побърза да сложи ръка на устата й.

— Моля, може ли малко тишина? Ще напукате мазилката.

Мърчант се преобрази напълно. Дивата злоба в противния дребен мъж изведнъж бе заменена от израз, белязан с болка и ужас. Устните му се изкривиха, когато заговори:

— Коляното ми! Раздроби коляното ми! — изстена той с дрезгав глас.

Пит премести дулото си към единия лакът на Мърчант.

— Хайде, че бързам. Ако не искаш да бъдеш двойно осакатен, предлагам ти да говориш, при това да говориш истината, иначе отсега нататък ще ти е много трудно да си миеш зъбите.

— Синовете на госпожица Флечър работят в мините с останалите работници. Държат ги при другите в охраняемия лагер.

Пит се обърна към Мейв.

— Твой ред е.

Мейв погледна Мърчант право в очите, лицето й бе напрегнато от гняв.

— Той лъже. Джак Фергюсън, надзирателят, отговаря за децата ми. Той никога не би ги изпуснал от поглед.

— А къде се навърта той? — попита Джордино.

— Фергюсън живее в една от къщата за гости в имението, за да е на разположение на баща ми по всяко време — поясни Мейв.

Пит се усмихна безчувствено на Мърчант.

— Съжалявам, Джон, отговорът беше грешен. Това ще ти струва един лакът.

— О, недей, моля те, недей! — смънка през стиснати от болка зъби Мърчант. — Печелиш. Когато не работят в мините, Фергюсън държи близнаците в квартирата си.

Мейв пристъпи напред и се надвеси над Мърчант; изглеждаше като обезумяла от представата за страданията, на които бяха подложени синовете й. Самоконтролът й рухна и тя силно удари няколко плесника по лицето му.

— Да принуждавате шестгодишни деца да работят в мините! Що за садистични чудовища сте вие!

Тя избухна в неудържим плач и Джордино обви ръка около кръста й, за да я издърпа назад.

Лицето на Пит изразяваше тъга и гняв. Той насочи цевта на милиметър от лявото око на Мърчант.

— Още един въпрос, приятелю Джон. Къде спи пилотът на вертолета?

— В момента лежи в клиниката на дружеството със счупена ръка — отвърна мрачно Мърчант. — Но не се надявай, че ще го принудиш да ви измъкне с вертолета от острова.

Пит кимна и се усмихна заговорнически на Джордино.

— Притрябвал ни е! — рече той и посочи с брадичка към вградения гардероб. — Ще ги затворим там.

— Да не би да ни убиете? — попита бавно Мърчант.

— По-скоро бих застрелял скункс. — Той посочи гардероба. — Но като отвори дума за това, ти и твоята малка приятелка ще бъдете вързани със запушени усти и заключени в гардероба.

Страхът на Мърчант пролича явно по тика в едното ъгълче на устата.

— Но ние ще се задушим вътре.

— Мога и да ви застрелям. Така че решавай.

Мърчант не каза нищо и не прояви съпротива, когато той и момичето бяха вързани с накъсаните на ленти чаршафи и бяха наблъскани безцеремонно в гардероба. Джордино премести почти половината мебели в спалнята и ги струпа до вратата на гардероба, за да не може да се отваря отвътре.

— Постигнахме онова, за което дойдохме — заключи Пит. — Затова да продължаваме пътя си към стария чифлик.

— Нали каза, че мога да нападна хладилника — възрази Джордино. — Коремът ми вече престъргва от глад.

— Сега нямаме време за това — рече Пит. — По-късно ще си направиш това удоволствие.

Джордино заклати тъжно глава и втъкна деветмилиметровия пистолет на Мърчант в колана си.

— Защо имам чувството, че в действие е конспирация с цел да бъде изчерпана кръвната ми захар?

Седем часът сутринта. Синьо небе, неограничена видимост и море с ниски вълни, които се носеха като безшумни демони към невидими брегове, където щяха да се разбият и изчезнат. Беше обикновен ден като повечето дни в тропическите води край Хавайските острови — топли, с малко повече влажност и лек ветрец, който обикновено спадаше към пасатите. Беше събота — ден, когато плажовете край Уайкики и наветрената страна на острова бавно се събуждаха заедно с ранните птици, готвещи се за първото си гмуркане във водата в ранния утринен час. Скоро те щяха да бъдат последвани от хилядите местни жители и летовници, които с нетърпение предвкусваха безгрижните часове, когато щяха да поплуват в разпенените вълни, укротявани от крайбрежните рифове, а в по-късните часове на деня — да правят слънчеви бани върху горещия пясък. Унесени от спокойната атмосфера, на никого от тях и през ума не му минаваше, че този може би щеше да е последният му ден на земята.