Клайв Къслър - Ударна вълна

Брискоу постоя безмълвен известно време, после натисна бутон на интеркома.

— Радиолокационна, чувате ли ме добре?

— Да, сър.

— Да има някакви кораби в района?

— Отчитам един голям плавателен съд и четири малки, азимут две-седем-две градуса, разстояние деветдесет и пет километра.

Брискоу изключи бутона и включи друг.

— Свързочна?

— Сър?

— Опитайте да установите връзка с флотилия от руски китоловни кораби, плаващи на деветдесет и пет километра западно от нас. Ако ви е нужен преводач, корабният лекар ще превежда.

— С моя речник от трийсет руски думи може и да се справя — отвърна бодро радистът.

Брискоу погледна Рудолф.

— Добре, предайте, че му се разрешава да кацне на площадката.

Рудолф преведе съобщението и всички отправиха погледи към вертолета, който зави под ъгъл откъм десния бимс и без да изключва мотора, предприе плитък подстъп над площадката за кацане в най-предната част на кърмата.

Опитното око на Брискоу не пропусна да забележи, че пилотът управлява несръчно вертолета и не успява да го балансира в силния вятър.

— Този идиот лети така, сякаш нервите му са разстроени — отсече той и се обърна към Ангъс: — Намалете скоростта и наредете въоръжена комисия да посрещне нашия гост. — След малко добави: — Ако повреди кораба ми, да го застрелят.

Ангъс, който стоеше зад гърба на капитана, се усмихна добродушно и намигна на Рудолф, докато нареждаше на кърмчията до командния пулт да намали скоростта. В разменените им насмешливи погледи нямаше и сянка от неподчинение. Всички членове на екипажа се възхищаваха на Брискоу, в техните очи той беше груб стар морски вълк, който бдеше над хората си и командваше един спокоен кораб. Те много добре съзнаваха, че малко кораби от Кралските военноморски сили имаха капитан, който да предпочете морския си дълг пред повишението в ранг.

„Гостът“ се оказа умален вариант на вертолета „Хеликс — Ка-32“ на Руските военноморски сили за лек транспорт и разузнаване от въздуха. Този специално, използван от риболовна флотилия за определяне на местоположението на китове, направо плачеше за основен ремонт. По кожусите на двигателите се стичаха струйки гориво, а боята върху корпуса беше излющена и избледняла.

Английските мореплаватели чакаха зад стоманените прегради и когато вертолетът внезапно се озова само на три метра над палубата, всички приклекнаха, за да не ги засегне. Пилотът рязко и твърде рано намали оборотите на двигателите и летателната машина се друсна тежко върху палубата, отскочи клатушкайки се обратно във въздуха, после отново тупна твърдо върху колелата си и накрая притихна в неподвижно покорство като наказано куче коли. Пилотът изключи двигателите и перките на витлото бавно спряха да се въртят.

Отвори плъзгащата се врата и насочи поглед към огромния радарен купол на „Бридлингтън“, после погледна към петимата приближаващи се към него моряци, хванали здраво автоматичните си оръжия в ръце. Той скочи на палубата и се вгледа в тях с любопитство, но в следващия миг бе сграбчен за лактите и избутан през един отворен люк. Моряците го поведоха през три палуби по една стълба и накрая свърнаха по коридор, водещ към офицерската каюткомпания.

Първият офицер, лейтенант командър Роджър Ейвъндейл, се бе присъединил към комисията по посрещането и сега стоеше настрани до лейтенант Ангъс. Той се вгледа в очите на руснака и прочете в тях ужас, застинал от умората в широко отворените зеници.

Брискоу кимна към Рудолф.

— Попитайте го какво, по дяволите, го е накарало да предположи, че може да кацне на борда на чужд военен плавателен съд, когато си поиска.

— Попитайте го също и защо лети сам — добави Ейвъндейл. — Не изглежда вероятно да търси китове само за себе си.

Рудолф и пилотът поведоха бърз диалог, който продължи цели три минути. Накрая корабният лекар се обърна и каза:

— Името му е Фьодор Горимикин. Главен пилот, ръководещ търсенето на китове за китоловната флотилия, потеглила от пристанището на Николаевск. Според неговия разказ той, вторият му пилот и един наблюдател тръгнали да открият корабите ловци…

— Кораби ловци ли?

— Това са бързоподвижни плавателни съдове, дълги около шейсет и пет метра, които изстрелват взривни харпуни в нищо неподозиращите китове — поясни Брискоу. — После тялото на кита се напомпва с въздух, за да се задържи на повърхността, слага му се знак с радиофар, който изпраща самоводещи сигнали и се оставя така, а корабът ловец продължава убийствената си лудория. Накрая той се връща при улова си и го изтегля до обработващия кораб.