Клайв Къслър - Ударна вълна

След като напълниха с водорасли якетата, за да приличат на обезглавени торсове, двамата ги хвърлиха във водата при входа на пещерата. После застанаха да наблюдават как чучелата се полюшваха напред-назад, докато накрая една отдръпваща се вълна ги понесе към водното течение отвън.

— Мислиш ли, че това ще ги заблуди? — попита Пит.

— Абсолютно! — уверено отвърна Броудмур. — Стената на рифа е наклонена към морето, така че отворът на пещерата не може да се види от въздуха. — Той наостри слух към звука от вертолета. — След не повече от десет минути те ще се върнат в мината и ще докладват на Джон Мърчант Тупалката, ако е дошъл в съзнание, че ние сме си разбили черепите в скалите.

Броудмур излезе пророк. Звукът от вертолета, отекващ в пещерата, постепенно стихваше и накрая заглъхна. Индианецът провери резервоарите за горивото на реактивните лодки и кимна доволен.

— Ако поддържаме средна скорост, ще имаме достатъчно гориво, за да стигнем до селото ми.

— Предлагам да тръгнем след залез-слънце — каза Пит. — Няма смисъл да се разкриваме. Представи си, че все пак пилотът на вертолета се усъмни. Можеш ли да се ориентираш в тъмнината?

— С вързани очи и ръце — отговори без колебание индианецът. — Ще тръгнем в полунощ и в три часа ще сме си в леглата.

В продължение на няколко минути, изтощени от напрегнатото пилотиране отвъд канала и отърваването им на косъм от смъртта, двамата не пророниха дума, всеки заслушан в ехтящия тътен на вълните извън пещерата. Накрая Броудмур бръкна в едно малко отделение на уетджета си и извади двулитрова манерка в брезентов калъф. Свали корковата запушалка и подаде манерката на Пит.

— Това е вино от кръстоска от малини и къпини. Мое производство.

Пит отпи дълга глътка и направи странна физиономия.

— Май искаше да кажеш, че е бренди, нали?

— Признавам, че е приятно силно — усмихна се индианецът, поемайки манерката от Пит. — Откри ли онова, което търсеше в мината?

— Да, инженерът, с когото ме срещна, ме насочи към източника на проблема.

— Радвам се. Значи си е струвало труда.

— Но ти плати висока цена за това. Вече няма да можеш да продаваш риба на минната компания.

— И без това се чувствах като проститутка, когато Дорсет ми плащаше — отвърна с израз на отвращение Броудмур.

— Като утеха може би ще ти е любопитно да научиш, че Будика Дорсет заяви, че след месец баща й щял да затвори мината.

— Ако е вярно, хората ми ще се зарадват на новината — рече Броудмур и отново му подаде манерката. — Това трябва да се полее.

— Много съм ти задължен, но няма да мога да ти се отплатя — рече тихо Пит. — Пое огромен риск, като ми помогна да избягам.

— Струваше си да фрасна Мърчант и Кръчър по главите — разсмя се индианецът. — Досега не съм изпитвал такова удоволствие. Затова аз трябва да ти благодаря за тази възможност.

Пит се протегна и стисна ръката на Броудмур.

— Ще ми липсва веселия ти характер.

— У дома ли си отиваш?

— Връщам се във Вашингтон, за да предам сведенията, които събрах.

— За континенталец ти си много свестен човек, приятелю Пит. Ако ти потрябва втори дом, винаги си добре дошъл в моето село.

— Знае ли човек — отвърна сърдечно Пит, — някой ден може и да проверя дали предложението ти е в сила.

Двамата напуснаха пещерата часове след като се бе стъмнило, за да не бъдат открити случайно от патрулните лодки на Дорсет. Броудмур измести закаченото на верижка около врата му малкото колкото писалка джобно фенерче, за да виси на гърба му.

Подкрепен от виното, Пит последва тъничкия лъч през вълните и покрай скалите, удивлявайки се на умението на индианеца да лавира безпогрешно в тъмното.

Образът на Мейв, насилена от баща си, който я изнудваше, отвличайки децата й, да шпионира, го накара да кипи от гняв. Наред с това чувстваше и някаква буца в сърцето си — подобно нещо не му се бе случвало от години. Мислите му се преплетоха със спомените за една друга жена. И точно тогава той съзна, че е възможно да изпитваш еднаква любов към две различни жени от различни периоди на времето, едната — жива, другата — мъртва.

Подбуден и разкъсван от противоречиви чувства на любов и омраза и на решителността си да озапти Артър Дорсет, независимо на каква цена и при какви обстоятелства, той стисна кормилото до побеляване на кокалчетата на пръстите му и продължи да напредва през пороя от пръски, който образуваше дирята на Броудмуровата лодка.

Почти през целия следобед вятърът духаше от североизток. Духаше силно, но не толкова, че да надига вълни по-високи от метър и да изпъстря морето с бели „зайчета“. Вятърът обаче докара дъжд, който падаше като завеса, намаляваше видимостта до по-малко от пет километра и така биеше водата, сякаш под повърхността й се бореха милиони враждуващи херинги. За повечето моряци времето беше отвратително. Но за английските мореплаватели като капитан Иън Брискоу, които прекарваха първите си години служба на палубите на кораби, проправящи си с мъка път през силната влага на Северно море, то не се отличаваше от времето в родината им.