Стивън Кунц - Летяща чиния

Стигна до хижата малко след полунощ. Ясно усещаше часовата разлика. Взе метлата, измете помещението и остави раницата си с консерви на лавицата. Мишките бяха пробили няколко дупки в чаршафите и одеялата. Той ги изтупа и отново ги постла на леглото.

Баща му беше построил хижата две-три години преди да умре. Рип си спомняше, че на няколко пъти са ходили двамата там през онова първо лято, после здравето на баща му бе започнало да се влошава.

През гимназиалните му години няколко пъти беше нощувал в хижата с приятели, бяха пили бира и бяха пушили цигари и изобщо се бяха държали глупаво.

Хижата просто беше едно от местата в живота му, място без много спомени — нито хубави, нито лоши.

Газовата лампа не хвърляше достатъчно светлина за четене. Седна на верандата в мрака и се заслуша в нощните звуци на жабите и насекомите. Комарите не хапеха много.

Призори усети, че задрямва, и отиде да си легне.

Дните се занизаха монотонно. Спеше, когато му се спеше, ядеше, когато огладняваше, ловеше риба, когато не четеше. Изяждаше рибата, която уловеше. На третия ден валя няколко часа.

Вече беше от седмица в хижата, когато един от ратаите му донесе две чанти с продукти.

— Майка ти праща храната. Ние с Отис купихме бирата.

— Благодаря, Шърман. Задължен съм ти.

— Аз и Отис няма да кажем на никого, че си тук, Рип. Честно.

— Вярвам ти.

— Разпитваха ни, без майтап. Един репортер от Лос Анджелис ми предложи сто кинта да му разкажа каквото знам. Интересуваше се главно за детството ти. Отпратих го, естествено. Познаваш ме, за приятел не бих се раздрънкал за никакви пари.

— Така е.

— Всички в града си умират да те разпитат за летящата чиния, къде е, как си се научил да я управляваш, такива неща.

— Аха.

— И аз съм малко любопитен, нали разбираш.

— Ще ви разкажа всичко за нея веднага щом мога.

— Ние с Отис няма да кажем на никого, Рип. Честно.

— Хубаво е човек да има приятели като вас.

— Знаеш ли, никога не съм виждал летяща чиния. Нито една. Можеш ли да повярваш?

— Вярвам ти.

— Може да ни повозиш някой път, а?

— Ами…

— Гаджето ми Арлийн адски се вълнува. Тя много се интересува от извънземни и паралелни вселени, чете много книги. Знае всичко за летящите чинии. Направо ще се побърка от кеф, ако повозиш и нея.

— Ще се опитам да уредя нещо заради теб, Шърман. Много ти благодаря, че дойде.

— Да, Рип. Няма да кажем на никого. Честно.

Шърман и Отис щяха да се раздрънкат, знаеше го. Всъщност можеше да се басира, че Арлийн и всичките й приятелки знаят, че летящата чиния е някъде наблизо.

Докато проследяваше с поглед отдалечаващата се кола, той осъзна, че скоро някой може да се добере до летящата чиния. Беше си мислил, че щом корабът е скрит, никой няма да узнае къде е.

Ха!

Въпросът беше кой ще стигне пръв — хората на правителството или мутрите на Роджър Хедрик. Или някой друг.

Летящата чиния бе прекалено ценна. Струвала сто и петдесет милиарда долара, беше казала Чарли.

Да имаш толкова много пари бе все едно да притежаваш Калифорния.

Беше глупак да виси там, да чете книжки и да лови риба, уверен, че Хедрик е победен и властите са тъпаци.

Бе цяло чудо, че още не бяха довтасали.

Какво трябваше да направи? Да вземе летящата чиния и да офейка ли? Да я остави скрита и да се помотае още една седмица, за да даде време на Артър и Оли?

Или да си остане до езерото?

Внесе продуктите в хижата, отвори две консерви чили и изсипа съдържанието им в тигана, за да го стопли на печката.

Трябваше да изчезва. Летящата чиния щеше да е в пълна безопасност единствено в орбита, но пък той трябваше редовно да се храни, да спи и да ходи до тоалетната.

Изяде чилито и разчисти, после си приготви раницата. Щеше да тръгне след мръкване.

Остави уинчестъра на масата пред себе си, провери ударника.

Можеха да се появят всеки момент…

И какво щяха да искат?

Да ги отведе при летящата чиния.

Добре, щеше да я остави където си беше. Трябваше да се скрие. Постоянно да е в движение. Всяка нощ да спи на различно място.

Излезе на кея и огледа езерото. Двама души ловяха риба с лодка, закотвена на петдесетина метра от брега, може би на шестстотин метра от хижата. Наоколо не се виждаше никой друг.

Стори му се необичайно. По това време на годината обикновено в езерото плаваха по седем-осем лодки, а в гората имаше десетки хижи.

Предишния ден бе видял пет лодки.

Къде бяха изчезнали хората?

Ядоса се сам на себе си. Това беше параноя. Само защото добродушният бъбрив Шърман Хокет му бе донесъл две чанти кльопачка нямаше основание да обявява бойна тревога. Рип беше в хижата от седем дни… не, от осем.