Стивън Кунц - Летяща чиния

Предостатъчно време, ако Хедрик бе искал да отмъкне съкровището.

Сви устни и се опита да подсвирне. Не успя. Върна се на брега и се запъти към хижата, като си придаваше небрежен вид.

До залез оставаше един час.

След мръкване щеше да се махне.

Влезе в хижата и седна на кухненския стол срещу вратата. С пушка в скута си.

Когато съвсем се стъмни, Рип подпря пушката в ъгъла, метна раницата на гърба си и заключи вратата след себе си. Остави газената лампа да гори. Газта щеше да свърши на другия ден и тя сама щеше да угасне. С малко късмет дотогава той щеше да е в Канада.

Чакъленият път продължаваше осемстотин метра през гората и водеше до шосето. Рип бе вървял около пет минути, когато чу автомобилен двигател. Той отби от пътя и навлезе в гората. Колата се приближаваше.

Едва не се препъна в един повален дънер. Рип залегна зад него и се заслуша.

Колата бавно се движеше по пътя с угасени фарове. Зад нея идваше втора… И трета. Всичките с угасени фарове.

„Мамка му!…“

Поне не беше в хижата. Тъкмо навреме. Някой го търсеше.

Нямаше да го намерят в гората през нощта. Когато слънцето изгрееше, може би, но дотогава той щеше да е далеч на север.

„Какви са тия хора?“

Нямаше значение. Искаха летящата чиния и за да се доберат до нея, трябваше да минат през него.

Когато колите се отдалечиха, той се изправи и намести раницата на гърба си.

Не виждаше много добре, но не беше съвсем тъмно и очите му бяха посвикнали.

Бавно закрачи към шосето, като се движеше с протегнати напред ръце. Щом излезеше на пътя, можеше да продължи към града, който бе на около шест километра от там. На сутринта щеше да вземе кола под наем от Честния Ед Уайт, търговеца на автомобили втора ръка, и до следобед щеше да е в Канада.

Час по час спираше и напрегнато се вслушваше. Нищо.

На няколко пъти падна и се издраска в невидимите клони. Въпреки това уверено се приближаваше към шосето, когато чу гласове.

Закова се на място.

Мъжки гласове, поне трима, но не можеше да разбере думите. Мъжете бяха пред него. Може би на пътя, може би в гората.

Щом ги чуваше да говорят, може би и те го бяха чули да се препъва в гъсталаците.

Седна на мястото си.

Гласовете се приближаваха, ала не се забелязваха лъчи на фенерчета.

Като се движеше колкото може по-тихо, Рип залегна по корем. Затвори очи, покри голия си тил и уши с ръце и зарови лице в шумата.

— … насам, Тони.

— Внимавай, дънер.

— Обикаля из тия проклети гори посред нощ като проклетия Даниъл Буун 1 1 Даниъл Буун (1734 — 1820) — американски пионер. — Б.пр. …

Мъжете не се опитваха да пазят тишина и все повече се приближаваха. Рип лежеше абсолютно неподвижно.

Дойдоха право при него.

— Ставай, Даниъл Буун. Тая нощ няма да спим в гората.

Рип се претърколи. Някой светна с фенерче в лицето му.

Младежът се изправи.

— Той е. Светни насам, за да видя радиостанцията.

Някой му подаде фенерче. Той се замота с радиостанцията и я вдигна към устата си. Рип зърна очила. Инфрачервени очила за нощно виждане. Тия хора го виждаха като посред бял ден.

— Тук е Тони. Хванахме го. Играеше си на индианци в гората.

— Доведете го в хижата — чу отговора Рип.

— Обърни се, малкия. Дребен, вземи му раницата и я носи. После ще я претърсим. Демби, завържи му китките.

Някой здраво завърза китките му отпред с найлоново въже, което болезнено се вряза в плътта му.

— Добре, малкия, тръгвай. Демби, ти мини пред него, нека се държи за колана ти. Дай на друг да ти носи оръжието.

На паркинга до хижата имаше шест автомобила. Три бяха разположени в полукръг с включени фарове. Похитителите на Рип го накараха да се обърне и мъжът, когото наричаха Тони, го удари.

Не го очакваше и се просна на земята. Докато идваше на себе си, двама мъже го изправиха на крака. Тони беше четирийсетинагодишен, с къса коса и издути бицепси. Той повторно удари Рип. Този път младежът бе готов, ала въпреки това отново падна. Докато го изправяха, в устата му нахлуваше гореща течност.

Опита се да блокира третия удар с ръце, но Тони беше бърз като котка. Улучи го в лявото око.

Рип се опитваше да предвиди къде ще е следващият удар, когато някой каза:

— Стига му засега.

Някакъв мъж навлезе в светлия кръг, пресегна се към лицето му и го завъртя, за да види окървавения му нос.

— Вие ми струвахте сума ти пари, господин Кантрел, и много ядове.

Роджър Хедрик!

Рип не отговори. В устата му имаше кръв и той я изплю на земята.