Стивън Кунц - Летяща чиния

— Трябва да помисля за това — накрая промълви ученият.

Докато се канеше да си тръгне, той спря и бръкна в джоба на сакото си.

— Един момент — каза Солди. — От вълнение за малко да забравя. Следобед получих доклад от университетската лаборатория за материята, която с Рип открихме в машинния отсек на летящата чиния. Това са останки от различни лични вещи, нещо като портфейл, ако щете. Искам да ви покажа едно от нещата.

Той извади няколко плика от джоба си, разгледа ги и избра единия. Вътре имаше грижливо сгънат лист хартия и Солди го остави на масичката. Чарли и Артър се наведоха над него.

На листа имаше снимка на жена. Очевидно жена, с женски черти на лицето и шията. Щастливо се усмихваше. Трудно обаче можеше да се определи расовата й принадлежност.

— Това е компютърна възстановка на парче разпаднал се материал, който дадох в лабораторията — поясни професорът. — Колебая се да го нарека „снимка“ — това е някакъв образ върху нещо като хартия. Все още се опитват да установят точния вид.

— Портрет на Ева — рече Чарли Пайн.

— Нещо такова, предполагам — съгласи се Солди. Той внимателно сгъна листа и го прибра в плика.

На вратата археологът няколко пъти стисна ръката на Артър.

— Много ви благодаря. Благодаря ви от все сърце.

— Елате пак утре сутрин, професоре. Ще поговорим отново. Лека нощ.

— Какъв ще е краят на вселената, чичо Артър? — попита Чарли Пайн, преди да се оттегли в стаята си.

— Ще се преражда — отвърна Артър Кантрел. — И после пак, и пак…

Когато Рип Кантрел напусна Мисури, оставаше още час до изгрев-слънце. Насочи летящата чиния на север към Канада и кацна на пясъчен нанос край широка река, която течеше на север към Ледовития океан. Следобед лови риба с такъмите на Артър и успя да хване две големи риби. Приличаха на пъстърва, ала се съмняваше, че са такива.

Вечерта ги изпече на огън, запален с дърва от брега на реката, които разтопените снегове явно всяка пролет бяха влачили на стотици километри на север от южните гори.

На тези географски ширини по това време на годината сумракът продължаваше до късно вечерта. Звездите изгряха една по една, на хоризонта засия полумесецът. Накрая, когато огънят вече гаснеше, черната кадифена нощ заблестя от звезди, пръснати като песъчинки по небето.

Коя беше звездата? От коя бяха дошли създателите на летящата чиния?

Остана край огъня с напразната надежда да види Северното сияние, докато звездите започнаха да избледняват с настъпването на новия ден. Постигнал мир с вселената, Рип Кантрел се вмъкна в летящата чиния и легна да поспи.

След два дни реши, че е останал там достатъчно дълго. Разузнавателните сателити несъмнено бяха засекли кораба и беше само въпрос на време някой да дойде, за да го открадне. Искаше да си тръгне преди да се появят.

Същата вечер хапна риба, угаси огъня, закопча се на пилотската седалка и излетя на юг.

Движеше се ниско и бавно, на по-малко от триста метра и под триста възела, като смяташе, че така не влиза в обсега на повечето радари. Експериментира с ръчно управление, ала машината бе прекалено маневрена за новак. Спомни си съвета на Чарли и изчака корабът да се стабилизира, после предпазливо отново се пресегна към пулта.

Цялата история бе абсурдна. Той, селското момче от Уисконсин, пилотираше истинска летяща чиния. Засмя се на себе си, на ситуацията и на цялата бъркотия.

Пристигна точно преди зазоряване. Скри летящата чиния и извървя пеш десетте километра до дома си, докато небето постепенно изсветляваше и слънцето надзърташе иззад ръба на света.

Люлката на предната веранда го подканяше. Рип се настани на нея и зачака майка му да се събуди и да слезе в кухнята.

Фермата изглеждаше чиста и зелена в края на лятото. Чуваше мучащите крави, които очакваха закуската си, усещаше миризмата им. Беше израснал с тази миризма, която рядко забелязваше, освен когато се завръщаше отнякъде.

Люлееше се назад-напред, веригите проскърцваха на куките, както винаги.

Тъкмо задремваше, когато чу майка си в кухнята. Той се изправи, прозя се и влезе вътре.

— Здрасти, мамо.

— О, божичко ! Уплаши ме, Рип. — Тя го прегърна и силно го притисна към себе си. — Къде беше, момчето ми? Когато дойдоха ония хора, не знаех какво да говоря. — Майка му се вгледа в лицето му. От очите й бликнаха сълзи. — Беше ме страх, Рип. За теб. И за мен.

— Всичко е наред, мамо. Не си имала избор. Трябвало е да отговориш на въпросите им. Разбирам.