Стивън Кунц - Летяща чиния

В момента Рип не виждаше нищо през купола. Не посмя да включи прожекторите, затова когато компютърът съобщи, че са пристигнали, просто му нареди да кацне. Това буквално бе проява на сляпа вяра. И все пак беше адски напрегнат, когато усети, че плазовете на колесниците докосват нещо стабилно. Сега го обля топла вълна на облекчение и от очите му бликнаха сълзи.

Чарли спеше на кушетката. Отстрани лицето й беше посиняло от ритника на Ръгби и дясната й ръка бе частично парализирана. Сигурно имаше и пукнати ребра. От ускорението над Австралия беше припаднала. Рип би трябвало да помисли за раните й преди да нареди на компютъра да премине на пълна мощност.

Той се изправи в мрака на кабината и се замисли за случилото се през последните няколко дни.

„Ами аз! Забих отвертка в шията на оня побъркан… Чарли го простреля осем-девет пъти…“

Дали летящата чиния си струваше?

Отвори люка и скочи навън.

Топлият влажен въздух ухаеше на пръст. Рип се заизкачва по полегатия склон към къщата, като се олюляваше.

Чичо му сигурно спеше на отворен прозорец. Младежът спря отпред и го повика.

— Ти ли си, Рип?

— Да, чичо. Аз съм. Имам нужда от помощ.

— Ще се облека. Веднага слизам.

— Ела при хангара.

— Добре.

Двамата събудиха Чарли, помогнаха й да се изкачи по склона и без да палят лампите, я настаниха да си легне в къщата. На същото легло, на което Рип бе спал през летните ваканции. Той я хвана за ръката.

— Няма смисъл съседите да научават, че имам гости — каза Артър и се обърна към Чарли. — Утре сутрин ще те заведа на лекар.

— Пресата още ли обсажда фермата? — попита Рип.

— Да, но Чарли ще легне на седалката, за да не я видят. Шерифът не позволява на репортерите да се приближават съвсем до портата.

— Съжалявам, че ти докарахме такива неприятности.

— Радвам се, че мога да помогна — отвърна Артър и излезе от стаята.

Без да пуска ръката на Чарли, Рип приклекна до леглото.

— Благодаря за всичко — промълви той.

— Можеше да излетиш много по-рано — каза Чарли. — Но не искаше да тръгнеш без мен, нали?

— Реших, че трябва да си заминем заедно.

Тя стисна дланта му.

— Ще се видим след няколко седмици — обеща Рип. — Оздравявай.

— Ако искаш, можеш да ме целунеш за довиждане.

Той искаше.

Артър правеше кафе в кухнята, когато Рип слезе долу. Лампите светеха. Младежът отвори хладилника и надникна вътре. За пръв път в живота си не изпитваше глад. Той седна на масата.

— Когато се качихме в летящата чиния, вътре имаше един човек. Опита се да убие Чарли с ритници, после да я удуши. Тя го простреля седем-осем пъти и аз го намушках с една отвертка. — Споменът неочаквано го връхлетя и Рип избърса потта от лицето си. — Целият под на кабината е в кръв.

— Не мисли за това — спокойно отвърна Артър. — Ще ми разкажеш ли за Австралия?

Когато свърши разказа си, Рип бе изпил три чаши кафе.

— Струва ми се, че не си имал друг избор, освен да намушкаш оня тип — рече чичо му.

— Чарли застреля ония хора, бам, бам, бам.

— Това ли те смущава?

— Може би трябваше да оставя летящата чиния на ония копелета и някак си да измъкна Чарли оттам.

Артър изсумтя.

— Не можеш да живееш като изтривалка за крака, малкия. Постъпил си правилно.

— Разкажи ми какво става тук.

— Не знам откъде да започна. Летящата чиния още е медийно събитие. Телевизията вече й отделя само по три-четири часа, пак пуснаха разни сапунки и токшоута, обаче цялата страна кипи. Медиите отчаяно ви търсят. Това са твоите петнайсет минути слава.

— Могат да си ги задържат. Не давам интервюта.

— Може да се наложи. Ти си собственик на летящата чиния.

Рип го зяпна.

— Искаш да кажеш буквално ли?

— „Уелстар Петролиъм“ ти я продаде в замяна на дял от двигателната технология. Утре сутрин… не, тая сутрин чичо ти Оли ще подаде иск във федералния съд във Вашингтон. Настояваме за временна ограничителна заповед срещу правителството. Естествено, няма гаранция, че ще успеем, обаче според Оли има голяма вероятност.

Рип тихо подсвирна с уста.

— Искам да взема Чарли във Вашингтон със себе си след няколко дни, когато насрочат изслушването. Тя ще бъде страхотен свидетел.

— Чарли има нужда от почивка.

— Разбирам. Ще се погрижа за нея. През следващите няколко седмици трябва да скриеш летящата чиния някъде, за да не я намерят.

След малко на Рип му хрумна идея.

— Ще се прибера вкъщи. Работниците няма да кажат на никого, че съм там. От двайсет години са при нас, живеят в ратайските къщи във фермата, откакто почина татко. Те са верни приятели.