Стивън Кунц - Летяща чиния

— Oui — съгласи се французинът и мълчаливо допуши цигарата си.

Изглежда самодоволен, помисли си Чарли, както и двамата немски инженери и италианецът.

Беше й омръзнало. Тя се изправи и напусна стаята.

Във фоайето Красноярски сумтеше по телефона. Отговорът отсреща се изписваше на лицето му.

Чарли седеше на табуретка в кухнята и пиеше кафе, когато Бърнис влетя през вратата.

— Руснаците се отказаха! Европейците спечелиха!

— И сега Роджър е най-богатият човек в света, така ли?

— Почти. Още няколко часа. Ужасно съм щастлива за него.

— Той не те заслужава, Бърнис. Защо не го зарежеш и не си намериш свестен мъж?

Блондинката се ужаси. Тя се завъртя на пети и мълчаливо избяга от кухнята.

По света има всякакви хора, реши Чарли и си наля втора чаша кафе.

Главният готвач дойде да види дали й харесва кафето.

— Имате ли фъстъчено масло? — попита Чарли. — Бих хапнала един сандвич.

— Господин президент, японската делегация току-що осведоми правителството си по сателитен телефон, че европейците са купили летящата чиния за сто и петдесет милиарда.

П. Дж. О’Райли тихо подсвирна с уста.

— Това са шейсет милиарда над максимума, предложен от японското правителство — смаяно поклати глава той.

Президентът взе бележката от съветника и му кимна, в знак че е свободен. Прочете написаното, смачка хартията и я хвърли в кошчето.

— Това е — каза той на председателя на Съвета на началник-щабовете, който седеше на дивана до Джо Делаурио. — Да приключваме с тая история.

Армейският генерал имаше вид на човек, току-що изял лимон.

— Искам официално да заявя, че съм против.

— Направихте го — отвърна президентът. Мразеше хората, които искаха възраженията им да са официално регистрирани. Когато събитията доказваха правотата им, те ставаха непоносими, а ако събитията ги опровергаеха, те удобно забравяха тъпите си съвети.

— Ще ми се да можехме да закараме летящата чиния в Зона петдесет и едно, но предполагам, че не е възможно — тъжно рече Джо Бомбата. — Според мен вече нямаме никакъв избор.

Президентът го погледна безизразно. Не би се качил на една спасителна лодка с тоя човек — питбулите в Конгреса щяха да го изядат жив.

— Трябваше да поема железарията на баща ми — измърмори президентът.

— Искам да видя Рип — каза Чарли на пазача в конюшнята.

— Какво има върху подноса? — подозрително попита австралиецът.

Чарли повдигна кърпата и му показа чиния с горещо говеждо, варени картофи и зеленчуци.

— Имам заповед — изсумтя пазачът. — Да го застрелям, ако се опита да направи нещо.

Чарли отново покри подноса.

— И ще го сторя. Ако си мислиш, че няма, правиш голяма грешка.

— Приличаш ми на човек, който може да убие невъоръжен пленник.

Тя се наведе, остави подноса на пода и отново се изправи. Ако хванеше пазача неподготвен само за миг, можеше да го ритне или да го удари с лакът по шията.

Австралиецът бе прекалено подозрителен. Държеше показалец на спусъка и се целеше право в корема й. Ако се опиташе да го застреля с валтера, той щеше да я простреля.

— Не се приближавай — спря я пазачът. — Видях Ръгби след като го ритна.

Тя колебливо пристъпи към него и премести тежестта си.

— Недей, Чарли!

Беше Рип.

Пазачът продължаваше да се цели в корема й. Лицето му бе бледо и измъчено.

— Недей, Чарли — прошепна Рип. — Благодаря за кльопачката.

— Искат да откарам летящата чиния оттук — без да откъсва очи от австралиеца, каза тя. Мъжът беше глупав и уплашен, опасно съчетание.

— Хедрик може да ме пусне, след като заминеш — тихо рече Рип.

— Може.

— Съжалявам, че стана така.

— Ще се видим в Щатите, Рип.

— Да — дрезгаво отвърна младежът.

Тя заотстъпва назад, после се обърна и излезе от конюшнята.

Хедрик седеше на бюрото си в библиотеката, докато чакаше европейските му банки да съобщят за прехвърлянето на парите. Европейската делегация и двамата австралийски политици пушеха кубински пури и пиеха уиски. Пиеро изглеждаше в особено добро настроение.

Чарли застана на прага. Хедрик се извини и се приближи до нея.

— Дължите ми пари — заяви тя.

Милиардерът бръкна в джоба си и извади пачка стотачки.

— Струва ми се, че се уговорихме за три хиляди на ден плюс три бона за конкорда от Париж до Щатите. Тук са двайсет.

— В Париж ли искат да отидат?

— Да.

Чарли отдели около една трета от банкнотите.

— Не взимам бакшиш — каза тя и му върна останалите. Другите прибра в джоба на гърдите си и пъхна ръце в джобовете на якето си. В дясната си длан стисна валтера на Ръгби.