Стивън Кунц - Летяща чиния

В този момент Чарли си помисли, че руснаците имат най-малък шанс да купят летящата чиния. Японците излъчваха самоувереност, ала тя знаеше за бомбата, която беше поставил един от техните инженери, затова реши, че имат твърд лимит, категорично установен от японското правителство. Нямаше представа само дали са се приближили до този лимит.

Още един кръг? Или два?

Китайците изглеждаха най-хладнокръвни. Ръководителят на делегацията им беше абсолютно спокоен, все едно играеше маджонг за кибритени клечки. Единствено той в библиотеката все още бе по сако. Даже да имаше лимит, който не можеше да надхвърли, поведението му по никакъв начин не го подсказваше.

Тази мисъл изглежда измъчваше японците, които час по час крадешком се озъртаха към китайците.

Европейците спореха помежду си. Отначало си шушукаха, после напуснаха помещението, върнаха се, продължиха да шушукат и отново излязоха.

Наближаваше пет часа и офертите за шестия кръг още не бяха подадени, когато Бърнис се приближи до Чарли.

— Роджър казва, че това ще е последният кръг за днес. Искаш ли да се освежиш за вечеря?

— С удоволствие — отвърна Чарли и вдигна якето си от пода. Определено беше по-леко само с една бомба в джоба.

На излизане от библиотеката тя се усмихна под нос.

На вечеря Чарли Пайн научи как е свършил шестият кръг. И четирите делегации бяха останали в играта. Най-високо беше предложението на японците. 62.6 милиарда долара.

Американката носеше една от френските рокли на Бърнис. Руският Ромео бе прекалено зает да се съвещава с другарите си, за да й обърне внимание, ала Пиеро намери време любезно да й се усмихне. Ах, тия французи!

Тази усмивка я стопли.

Чарли се зачуди дали в този вид би се харесала на Рип Кантрел. През следващия час я глождеха смътни угризения. В края на краищата хлапето беше осем години по-малко от нея.

Е, поне имаше десет хиляди кинта в джоба на дънките. Когато и ако се върнеше в Щатите, щеше да се обади на оня тип от „Локхийд Мартин“ и да види дали мястото за пилот изпитател още е свободно. След историята с летящата чиния можеше да не я приемат. В противен случай, по дяволите, лесно щеше да си намери работа в гражданската авиация.

С тази утешителна мисъл тя нападна пържолата си.

Рип Кантрел също ядеше пържола. Колкото и да бе удивително, завари шофьора на вана на крака. Явно беше пил цял ден.

— Сядай, приятел — покани го австралиецът. — Ще те черпя едно.

След като върна вана на паркинга на магазина, Рип настоя да го покани на вечеря. Сега двамата ядяха пържоли от кенгуру.

— Ти ми донесе късмет — заяви шофьорът. Беше преминал от бира на уиски.

— Женен ли си?

— А, да. Имам си женичка вкъщи.

— Искаш ли да й се обадиш? Да я повикаш да дойде при нас? Ще черпя и нея една вечеря.

— Тук ли? Тук? А, не, приятел. Това място не е за нея.

— Изглежда ми съвсем прилично.

— Заради моята репутация, приятел. Заради моята репутация. Момчетата ще ме скъсат от подигравки. Женичката си седи вкъщи. Аз се грижа за нея, тя се грижи за мене и така трябва да е между мъжете и жените. — Той тържествено размаха показалец. — Вие, американците, сте много меки с жените си. Това усложнява живота на всички останали, нали разбираш.

— Ти си философ, Фред.

— Харесваш ми, малкия.

— Утре ще ме вземеш ли със себе си, когато ходиш в имението на Хедрик?

— А, не мога, момко. Фирмата забранява. Никакви пътници. Наказанието е уволнение.

— Струва си петстотин щатски долара.

— Колко прави това в австралийски?

— Около осемстотин.

— Понякога се правят изключения, приятел.

— Най-високата оферта в шестия последен кръг от първия ден на търга е била шейсет и два милиарда и шестстотин милиона долара — съобщи по телефона съветникът на сънения президент.

— Кой е предложил толкова?

— Японците.

— Някой отказал ли се е?

— Не, господин президент. И четирите делегации продължават наддаването.

Президентът погледна светещите стрелки на часовника върху нощното шкафче. 04:54.

— Кога ще прелети оня хиперзвуков самолет?

— Няколко минути след изгрев-слънце в Австралия, към два следобед наше време.

— А радарните образи?

— Пристигат в момента.

— Поканете генерал Делаурио и съветника по националната сигурност в Белия дом на закуска. Тогава ще разгледаме образите.

— Ясно, господин президент.

Рип Кантрел се смая, като видя какво са направили през нощта войниците в имението на Хедрик. Навсякъде се бяха появили окопи и бункери, като че ли бе копала великанска къртица. Около сградата имаше пет-шест танка.