Стивън Кунц - Летяща чиния

По-късно излезе от хотела и запремигва на привечерното слънце. Бе спал шест часа и умираше от глад.

Нахрани се и отиде на гишето за коли под наем във фоайето на хотела.

— Искам да наема кола — каза Рип на служителя, трийсетинагодишен мъж, и хвърли на плота кредитна карта и шофьорската си книжка.

Служителят вдигна издадената в Мисури книжка и внимателно я разгледа. Накрая му я подаде обратно.

— Съжалявам, приятел, много си млад.

— На каква възраст е разрешено?

— На двайсет и пет, приятел. Такова е правилото.

Рип прехапа устни. Той извади пачка американски пари от джоба си, отброи три стотачки и ги остави на гишето.

— Имаш ли кола? — попита директно.

— Виж, това вече е интересно, приятел. Имам автомобил. Възстаричък е, обаче се движи. Изглеждаш ми отговорен момък. Случайно да не въртиш търговия с дрога?

— Божичко, не. — Рип успя да си придаде стеснителен вид. — Търся една жена. Трябва ми кола, за да стигна до фермата, където се намира.

— На какво разстояние?

— А, на сто и шейсетина километра.

Служителят се пресегна към парите.

— Не искам да преча на истинската любов — усмихнато заяви той.

Когато видя колата, сърцето на Рип се сви. Воланът бе отдясно . А, да, на идване от летището се бяха движили в лявото платно.

Той се качи в малкия автомобил, дълго търси къде да пъхне ключа, но накрая успя да запали. Намери първа скорост, изкара колата от паркинга и за малко да се блъсне в един камион. В последния момент се дръпна от пътя му.

Господи, колко странно изглеждаше това обратно движение! За малко да направи катастрофа на първото кръстовище. Трябваше да се съсредоточи, за да шофира в правилното платно. Ако оставеше мислите си да блуждаят, щеше да се блъсне челно в някого.

На няколко пъти се наложи да спре, за да се консултира с картата, която беше купил от фоайето на хотела. След още три опасни ситуации успя да излезе от града по магистрала, която водеше на запад.

Час и половина по-късно стигна до град Батърст. В центъра му имаше хотел. Рип паркира отпред и нае стая. На другия ден щеше да продължи за имението на Хедрик.

След вечеря се разходи по улиците, намери магазин за облекло и си купи пуловер и яке, тъй като беше студено.

Докато крачеше по тротоара, Рип се чудеше къде е Чарли и какво прави.

На втория й ден като „пилот на летяща чиния“ Чарли разходи група японски бизнесмени. После я придружиха до главната къща, където Хедрик играеше ролята на търговец на употребявани коли.

— Нямате право да продавате летящата чиния, нали знаете? — точно преди да се провре през люка, каза тя на милиардера.

— Имам право, госпожо Пайн. — Хедрик дружелюбно се усмихна на един от японците, който се обърна към тях. — Ще си поговорим след вечеря. Сега си вършете работата, моля.

Чарли се подчини.

Няколко минути преди вечерята кацна самолет с петима китайци. От стаята си тя ги видя да се изкачват по полегатия склон към къщата.

На масата чу някой да споменава, че към полунощ пристига руска делегация.

Нямаше апетит. Само човъркаше храната и слушаше разказите на Бърнис за удоволствията на пазаруването в Париж. Накрая се извини, преди да поднесат десерта.

Качи се в стаята си и включи телевизора. Хедрик имаше сателитна антена, защото идиотската кутия хващаше няколко американски програми. Провери дали вратата е заключена и седна да погледа повторение на интервюто с професор Солди по един мелбърнски канал.

— Двамата Кантрел пристигнаха, госпожо Хигинботам.

— Поканете ги.

Госпожа Хигинботам не стана от бюрото си. Кабинетът й се намираше на трийсет и петия етаж на Хигинботам Билдинг в центъра на Далас.

Тя бе белокоса, почти осемдесетгодишна жена с волева брадичка и ясни сини очи. Двамата мъже влязоха и се ръкуваха с нея. Единият беше дебел, с тяло като круша, другият бе съвсем плешив. И двамата бяха петдесетинагодишни.

Заговори кубето.

— Аз съм Оли Кантрел, госпожо Хигинботам, това е брат ми Артър. Тук сме от страна на Рип — сина на покойния ни брат. Мисля, че той е работил във вашата компания като член на геодезистки екип в Сахара.

Госпожа Хигинботам кимна с глава.

— Какво обичате, господа?

— Нека ви обясня положението и после ще обсъдим възможните решения. Сигурно следите кризата с летящата чиния?

— Да. Крайно необичайно. — Очите на госпожа Хигинботам проблеснаха. — Следя случая във вестниците и по телевизията. Вълнуващо е. Тая летяща чиния е на сто и четирийсет хиляди години. Удивително, нали?