Стивън Кунц - Летяща чиния

— А, Бърнис, запознай се с Чарли Пайн, нашия американски пилот. Тя управлява летящата чиния.

Бърнис ослепително се усмихна, после целуна Хедрик по бузата и той я потупа по гърба. Чарли се настани до нея.

— Познавате Ръгби, естествено.

— Срещала съм се с това копеле.

Бърнис не реагира. Явно е от ония филии, помисли си Чарли и престана да й обръща внимание. Ръгби пиеше кафето си така, сякаш американката я нямаше.

Хедрик не повиши глас и продължи с предишния дружелюбен тон:

— Животът е много по-лесен за всички, ако съблюдаваме учтивостта, госпожо Пайн. Това се отнася и за вас. — Очевидно положението й не бе тайна.

Приближи се келнер, за да вземе поръчката. След като отново се отдалечи, милиардерът се обърна към Бърнис.

— Двамата с Ръгби разведете госпожа Пайн из имението. Тя каза, че ще й бъде приятно.

Момичето постави длан върху ръката му.

— За мен ще е удоволствие — усмихна се то и разкри съвършените си зъби.

— Какво време само, а? — попита Хедрик и поведе разговор на общи теми.

Когато приключиха със закуската, Бърнис се обърна към Чарли.

— Хайде да отидем в гаража да вземем кола.

Преди американката да успее да отговори, Хедрик я смрази с поглед.

— Имате избор. Можете да ми дадете дума, че няма да се опитвате да избягате, или пак да ви заключа в спалнята ви. Избирайте.

Чарли Пайн се втренчи в очите му. Тоя човек щеше да прати наемни убийци при семейството й, за да я принуди да пилотира летящата чиния, а не заради наранено честолюбие. В това нямаше никаква печалба, а Роджър Хедрик се стремеше единствено към печалби.

Имението се охраняваше, естествено. Даже да откраднеше кола и да стигнеше до града, каква полза щеше да има? Милиардите на Хедрик несъмнено му осигуряваха подкрепата на местната полиция и политици.

И накрая, летящата чиния. Ако тръгнеше без нея, той щеше да измисли как да спечели от машината. Чарли твърдо реши да не му го позволява.

— Никъде няма да ходя — колкото можеше по-хладнокръвно заяви тя.

— Ако се опита да избяга, Ръгби, твоя е. Само не я убивай.

Главорезът се ухили.

Роджър Хедрик хвърли салфетката върху чинията си и рязко се изправи. Докато се отдалечаваше, извади мобилен телефон от джоба си и набра номер.

Бърнис шофираше ленд ровъра, а Чарли седеше на предната лява седалка. Ръгби бе останал на масата в трапезарията и дори вече да ги следеше, Чарли не го забелязваше. Не се и озърташе за него.

Насилваше се да разглежда имението, да наблюдава. Когато настъпеше моментът за действие, трябваше да е готова, да знае къде е врагът и как може да го победи.

Отначало Бърнис почти не продумваше, после започна да обяснява за имението, хилядите глави добитък, каубоите, самолетите, сградите и така нататък. Чарли попиваше всичко, без да задава въпроси. Когато се изискваше реакция, само изсумтяваше.

Накрая момичето се разприказва за себе си. Била британка. Модел. Натъкнала се на „Роджър“ няколко години по-рано на модно ревю в Лондон. Двамата обикаляли Париж, Монте Карло, Копенхаген, Лос Анджелис, Чикаго, Ню Йорк, където ги отвеждал бизнесът или удоволствията. Един уикенд карали ски в Сен Мориц, на следващия се изтягали на плажа в Ипанема, всичко било вълшебно.

След петнайсет минути на Чарли й писна.

— Явно изгодно си се продала — отбеляза тя.

Бърнис не се обиди, не възрази, не се престори, че не е чула. Роджър й беше казал да разходи американката из имението и тя щеше да го направи независимо от всичко. Момичето пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че е невероятно приключение да се пилотира летяща чиния.

Чарли Пайн отново изсумтя.

Бърнис изцъка с език.

— Трябва да можем да се разбираме с вас.

— Защо?

— Защото така каза Роджър — отвърна блондинката и се ужаси, че спътницата й не разбира нещо толкова очевидно. — Роджър си е Роджър. Той е изключително умен, направил е планини от пари. Подлага се на огромно напрежение. Дълбоко в себе си той е щедър, топъл човек. Всички го обожават.

— И ти не си лош човек, а? — потупа я по ръката Чарли.

На борда на претъпкания боинг 747 над океана Рип Кантрел стигна до извода, че Уилбър и Орвил е трябвало да се задоволят с производство на велосипеди. На тесните седалки се бяха натръшкали близо петстотин шаващи, спящи, пърдящи и хъркащи пътници.

Рип успя да подмине три чифта колене и да стигне до пътеката, после излезе в тясното пространство пред аварийния люк. Докато се протягаше, надникна през илюминатора в мрака навън и се вслуша в бръмченето на двигателите. Намираха се на шест часа западно от Лос Анджелис. Слънцето най-после се бе скрило след безкрайния залез. Бяха им поднесли вечеря, бяха пуснали филм и сега хората спяха.