Стивън Кунц - Летяща чиния

— Летящата чиния е направена от хора.

— Искате да кажете — от същества като нас?

— Искам да кажа — от нашите прадеди.

Сред зрителите в кафенето се разнесе шепот. Рип се озърна наоколо и обходи с поглед пътниците — бели, чернокожи, латиноамериканци, азиатци и хора с неустановима расова принадлежност. Всички напрегнато слушаха професор Солди.

— Цивилизациите не се появяват просто ей така — поясни ученият. — Ловно-събирателските общества от каменната ера са в единия край на континуума, ние сме някъде по-близо до другия край. Всяко технологично равнище, ако щете, над ловците събиратели от каменната ера изисква различно ниво на обществена организация, която да го поддържа. Принципът е все по-тясната специализация. Индустриалната епоха е изисквала милиони работници и потребители. Постиндустриалната епоха е изисквала още по-тясна специализация, по-широка база от работници и потребители. Сега навлизаме в ерата на глобалната икономика, в която мозъците, талантите и уменията на работниците по цялата планета ще се обединят в гигантски предприятия, за да осъществят още по-голям технически прогрес. Нашата цел е технологичното бъдеще, което е създало летящата чиния.

— Струва ми се, че разбирам — заяви репортерът.

— Особеностите на технологичния континуум, за който говорихме преди малко, са строго определени и всъщност са закони. Тъй като всяко технологично равнище изисква все повече хора и все по-сложна обществена организация, то не може да се поддържа без специализация.

— Продължавайте — окуражи го интервюиращият.

— Общество, което може да построи машина като тази летяща чиния, да я прати на междупланетен космически кораб и да прекоси безкрайността на междузвездното пространство, не е в състояние да възпроизведе същото общество където и да било другаде, освен ако не премести там цялото население или поне по-голямата част от него . При пристигането си на определената за колонизиране планета малкият брой хора, които са осъществили пътуването, ще постигнат технологично равнище, което могат да поддържат.

— Искате да кажете, че ако летящата чиния е докарала заселници, те са станали ловци събиратели, за да оцелеят.

— Точно така — потвърди професор Солди. — Космически кораби, компютри, оръдия, оръжия, лазери, модерни медицински устройства, книги, наука — изгубили са всичко. Просто не са били достатъчно много, за да поддържат или произвеждат тия неща. Изоставената летяща чиния била засипана с пясък от вятъра. Хората започнали да живеят в пещери и се научили да правят оръдия от камък и да ядат месото сурово. Миналото се предавало като легенди и митове, които постепенно с поколенията станали неразпознаваеми, съвсем различни от историческия факт. Миналото било изгубено, също като летящата чиния.

— Значи… хората, които са докарали летящата чиния… всъщност сме били ние?

— Смятам, че в крайна сметка ще се потвърди тъкмо тази хипотеза.

Когато Артър Кантрел се завърна във фермата, там го очакваха деветима агенти от ФБР — седем мъже и две жени. Бяха пристигнали с три коли. Артър слезе от пикапа си и попита най-близкия агент:

— Вие ли отключихте катинара на портата?

— Хм, когато дойдохме, тя вече беше отворена. Изобщо не съм виждал катинар. Просто влязохме.

— Ясно! Е, какво искате?

— Трябва да си поговорим, господин Кантрел. Интересува ни какво се е случило тук днес.

Артър ги огледа и бързо взе решение. Ако им разкажеше всичко, щяха да го оставят на мира. В противен случай сигурно щяха да го задържат, докато проговори.

— Заповядайте вътре. Ще направя кафе.

Когато агентите си тръгнаха, минаваше полунощ. Артър излезе на верандата и изчака, докато се качат на колите си и потеглят. Бръмчаха насекоми, сред дърветата се носеше мъгла. В небето сияеше сребриста луна.

Когато шумът от двигателите заглъхна, Артър се спусна по склона до хангара, отключи катинара и запали осветлението. Един час по-рано бе завел там агентите и те повърхностно огледаха помещението. Главният беше поискал разрешение да го претърсят, но Артър отказа.

Отиде при големия прашен шкаф в далечния ъгъл. Долната част беше с дървени вратички, горната — със стъклени. Някога го бяха използвали в железарски магазин в едно градче на осемдесет километра. Магазинът беше фалирал след откриването на търговски център и Артър бе купил шкафа на търг. Прогрес.

Отвори долната дясна врата и извади няколко стари метални табели. Зад тях имаше куфарче от лаптоп. Артър го взе, върна табелите и изнесе куфарчето на светло. Внимателно го остави на пода и дръпна ципа.