Стивън Кунц - Летяща чиния

Компютърът от летящата чиния бе невредим, точно както го беше оставил. Артър Кантрел затвори куфарчето, угаси осветлението и заключи вратата след себе си.

Чарли Пайн не спа много през първата си нощ в Австралия. А и не очакваше: напоследък толкова често преминаваше в различни часови зони, че постоянно се чувстваше напрегната и уморена. Взе дълъг горещ душ, използва тоалетните принадлежности в стаята и се опита да си почине.

След като не успя да заспи, взе една книга от лавицата в стаята, докато чакаше светът да се завърти. Седна с книгата в скута си, но напразно — мислите й отказваха да се откъснат от настоящето.

Беше докарала летящата чиния, защото вярваше в заплахите на Хедрик. Милиардерът бе способен на убийство, за да получи каквото иска.

При първа възможност обаче щеше да се качи на летящата чиния и да отлети, оставяйки проблема с Хедрик и неговите мутри за друго място и време. Естествено, той нямаше съзнателно да й даде такава възможност. Може би щеше да успее сама…

Нощта отстъпваше мъчително бавно и небето на изток започна да изсветлява. Накрая слънцето се показа над ръба на земята.

Стоеше на прозореца напълно облечена, когато на вратата се почука. Чарли отвори и завари на прага Ръгби. Той бе към метър осемдесет и пет, широкоплещест, с тесен ханш и издути като на тежкоатлет вени на предмишниците.

— Той те чака.

Затвори вратата след себе си и тръгна пред Ръгби. Инстинктивно усещаше, че той не е от хората, които биха позволили на някого да мине зад него.

Австралиецът я последва до асансьора, който ги отведе на четвъртия, последен етаж на къщата.

Кабинетът на Хедрик беше просторна стая с френски прозорци на всички стени, които се отваряха само към тераса върху покрива на къщата. Приличаше на някои къщи в Нова Англия, само че кабинетът и терасата бяха огромни.

Роджър Хедрик седеше зад бюрото си. Не се изправи. Чарли седна на един от столовете пред бюрото.

— Ще се видим на закуска, Ръгби — каза милиардерът и помощникът му си тръгна по стълбището до асансьора.

Хедрик имаше изключително присъствие. Сякаш зареждаше въздуха с електричество. На Чарли й се стори, че косъмчетата на ръцете й настръхват.

— Както казах вчера, ще ви платя за всеки ден, независимо дали пилотирате — дружелюбно рече той.

— Ако ми плащате, все едно не сте ме отвлекли, нали така?

Милиардерът сякаш я измери с поглед. Чарли Пайн се зачуди какво си мисли.

— Не ме интересува как наричате ситуацията, госпожо Пайн — отвърна Хедрик. — Просто се опитвам да направя тия няколко дни колкото може по-приятни за вас. Искам вашето съдействие и възнамерявам да го получа.

Сякаш се взираше през очите в душата й.

— Ще пилотирате летящата чиния когато пожелая и където пожелая, за да демонстрирате възможностите й на някои хора, които съм поканил да я проучат. Ако откажете, ако се държите по какъвто и да е друг начин, освен като верен служител, ще окажа натиск върху роднините ви в Америка. Можем да организираме телефонна връзка с майка ви и баща ви, докато някой им чупи пръстите, ръцете, краката, гърбовете… каквото поискате, госпожо Пайн. Каквото поискате.

— Вие сте луд!

— Може би бихте искали да слушате, докато изнасилват сестра ви.

— Побъркана отрепка! — изсъска тя и неволно сведе очи пред погледа му.

Когато отново ги вдигна, Роджър Хедрик й се хилеше. Имаше злобна, зловеща усмивка. После усмивката се стопи.

— Нищо лично, госпожо Пайн — оживено рече той. — Просто бизнес. Банално е, но е вярно. Става дума за много пари. Няма да допусна една млада жена, която не желае да се вслуша в гласа на разума, да попречи на прогреса. Колелата все пак ще се завъртят. Разбирате ли?

Тя се насили да срещне погледа му.

— Надявам се, че разбирате, госпожо Пайн. За ваше добро.

Хедрик се изправи и излезе иззад бюрото. Чарли също скочи на крака, за да остане далеч от него.

— Да идем на закуска.

Милиардерът й подаде ръка. Тя овладя инстинктивното си желание да отскочи назад.

— След закуската може би ще пожелаете да се поразходите из имението. По земята, естествено.

Той грациозно я поведе към асансьора. Пътуваха в мълчание — неговото лице бе съвършено спокойно, сякаш преди малко бяха разговаряли на съвсем друга тема.

— Ще намеря някой да ви придружи — любезно каза Хедрик. — Мисля, че Австралия ще ви хареса. Нашата страна се харесва на повечето хора.

Трапезарията се намираше на приземния етаж — голямо помещение с десет четириместни маси. Три от тях бяха заети. Хедрик я насочи към масата, на която седяха Ръгби и изумително красива млада блондинка. Чарли трябваше да си наложи да не зяпа момичето.