Стивън Кунц - Летяща чиния

— Какво искате да кажете?

— Ако проклетата летяща чиния кацне на южната морава, отвътре изпълзи някакво слузесто същество и каже „Заведете ме при шефа си“. Тогава?

— Дръжте се като президент. Това е най-важното. Не си опикавайте гащите, не се вцепенявайте, не предавайте страната.

— Аха — рече президентът. Никога не забравяше, че Уилард е политически гений.

— Припомнете на пресата, че винаги сте бил привърженик на мултикултурното общество.

— Много съм ти задължен, че ми се обади, Уилард.

— Желая ти успех, приятел — каза съветникът и затвори.

Слънцето надничаше над хоризонта във Вашингтон, когато повикаха Джо Делаурио на един секретен телефон. Многократните му разговори с Пентагона в търсене на групата за проучване на НЛО бяха дали резултат.

— От ЦРУ потвърдиха, че либийците са пленили групата за проучване на НЛО.

— Сигурни ли са?

— Категорично. Твърдят, че ги държат в Триполи, докато Кадафи реши какво да прави с тях. С тях имало още някакви хора, някакви австралийци, и двама служители на петролна компания.

— Какво прави Държавният департамент за освобождаването им?

— Хм, в момента нищо, предполагам. Управлението си има други проблеми в Либия. Направиха всичко възможно, за да ни помогнат. Просто още не са съобщили на Държавния департамент.

— Държавният секретар е тук, ще й кажа, ще видя дали ще успея да я накарам да направи нещо.

— Една препоръка, господин генерал. Бихме могли да пратим някого от посолството да се срещне с тия хора. Те са отишли да търсят летяща чиния, а при нас като че ли има няколко…

— Да. Благодаря.

Джо Бомбата затвори и отиде да търси държавния секретар.

Когато Рип се събуди, слънчевите лъчи струяха през отворената врата на хангара. Нещо го ръгаше. Той отвори едното си око.

— Здрасти, приятел. Добре дошъл в света.

— Кой си ти?

— Казвам се Ръгби. Като Еленър от песента.

Мъжът се ухили и повдигна козирката на шапката си с дуло на пистолет. После насочи оръжието към Рип и го размаха.

— Хайде, приятел. Ставай. Времето тече. Да вървим.

— Ти си австралиец — позна по акцента Рип.

— Господи, колко си бърз! — рече Ръгби. — Не искам да ти причинявам болка, малкия, обаче ако не си надигнеш дебелия задник от тоя диван и не станеш, ще трябва да направя нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Рип се изправи. И тогава видя още трима мъже. Бяха до летящата чиния, докосваха я, надзъртаха в отворения люк, явно без да обръщат внимание на другаря си.

— Да вървим — нареди Ръгби, като размаха пистолета и кимна към вратата.

— Къде?

— В къщата, приятел. Да ги събудим.

Рип тръгна.

— Елате с мен — каза Ръгби зад гърба му на другарите си. — По-късно ще зяпате.

— Как ни открихте?

— Не беше трудно. Майка ти смяташе, че може да си тук, и ето че те намерихме.

Рип се завъртя.

— Ако сте й направили нещо…

Ръгби го зашлеви. Силно. Небрежен шамар по лицето.

— Опитах се да се държа любезно, малкия. Сега ти заповядвам. Върви към къщата и си затваряй устата.

Лицето му пареше от шамара. От очите на Рип бликнаха сълзи. Той се обърна, за да не ги види Ръгби.

Влязоха вътре. Австралиецът го накара да седне в дневната, докато другите претърсиха къщата и измъкнаха от леглата Артър и Чарли, които бяха принудени да се присъединят към младежа. Единият мъж седна на стола срещу тях, извади пистолета от презраменния си кобур и го остави в скута си. Друг австралиец направи кафе в кухнята. Ръгби извади мобифона си и набра някакъв номер.

— Тук е — тържествуващо съобщи той. — В малък дъсчен хангар до затревена писта на петдесетина метра под къщата… В дневната сме.

Озърна се към мъжа, който правеше кафе, после се обърна към Чарли.

— Пайн ли се казваш?

Тя бе забила поглед в краката си и не му обръщаше внимание. Ръгби пристъпи към нея.

— Да — бързо потвърди Рип. — Пайн се казва.

— И тя е тук — каза по телефона австралиецът. Той послуша, изсумтя, изключи мобифона и го прибра в джоба на сакото си.

— Кои сте вие? — попита Артър. — В тоя щат е престъпление да заплашваш хората с оръжие.

— По дяволите! — изруга Ръгби. — Надявам се да не се наложи да ви застреляме. И това е нарушение на закона или поне така са ми казвали. Опитвам се да не извършвам по повече от седем-осем престъпления преди закуска. Кафето готово ли е, Джак?

— Овладей се — с австралийски акцент отвърна мъжът от кухнята.

Четиримата главорези пиеха кафе, когато Рип чу към къщата да се приближава кола. Ръгби отиде да погледне през прозореца. След по-малко от минута отвори вратата.