Стивън Кунц - Летяща чиния

— Къде е групата за проучване на НЛО, по дяволите? — гласно се зачуди Джо Бомбата и изтича повторно да се обади в Пентагона.

Президентът удари с юмрук по облегалката на стола си.

— До изборите остават по-малко от три месеца, а сега това! — горчиво каза той.

Когато летящата чиния кацна в хангара на Артър, нощта преваляше. Последните час и половина летяха на шейсет метра височина с помощта само на антигравитационните пръстени, ниско под обхвата на повечето радари на летищните кули. Когато главният бордови компютър показа, че са пристигнали, Чарли Пайн включи прожекторите. Намираха се точно над хангара.

Когато затвориха вратите на хангара, Артър се прозя.

— Благодаря, малките! Това беше полетът на живота ми.

Рип само се ухили.

— Слънцето ще изгрее след два часа — прибави чичо му. — Старецът си ляга.

— Аз също — присъедини се Чарли и го последва към къщата.

Рип остана при летящата чиния. Беше толкова уморен от промяната на часовите пояси, че не му се спеше.

Докато се изкачваха по склона към къщата, Артър отново благодари на Чарли за разходката.

— Какво приключение само!

— Кажете ми, господин Кантрел, чия е сбирката от върхове на стрели горе? Надявам се да не ме смятате за любопитна, но следобед търсех нещо да облека и попаднах на оная сбирка.

— На Рип е. Откакто баща му почина, той ми гостува всяко лято. Търсеше върхове на стрели, когато хората разораваха нивите, копаеше там, където смяташе, че има вероятност да намери нещо.

— Страхотна колекция.

— На Рип му сече пипето — съгласи се Артър. — И ще стане добър инженер.

Рип Кантрел седеше на дивана в ъгъла на хангара и наблюдаваше зловещия силует на летящата чиния. Тъмният метал на корпуса сякаш поглъщаше светлината на електрическите крушки. Кой знае защо в прохладната, тъмна, влажна нощ отразяващата му способност бе слаба.

Накрая поиска отново да я докосне. Приближи се до нея, прокара пръсти по повърхността й.

Летящата чиния бе паметник на безкрайното време. Сто и четирийсет хиляди години! Повече от шест хиляди човешки поколения. Шест хиляди!

Дали Артър имаше право? Наистина ли я бяха построили хора? Твърдо не.

И все пак трябваше да е така. Обръчите бяха пригодени за човешка глава, компютърът четеше човешки мисли.

Тогава как летящата чиния се беше озовала в оная скала?

Какви ли тайни можеше да разкрие машината, ако човек имаше време търпеливо да търси отговорите! Професор Солди възнамеряваше да потърси отговорите.

Странно, че тъкмо сега се сети за археолога.

Той бе прав за летящата чиния, естествено. Тя принадлежеше на цялото човечество. Заложената в нея технология трябваше да облагодетелства всички в света.

И все пак какво щеше да прави с нея?

Люкът висеше отворен отдолу. Той се вмъкна вътре и отиде при пилотската седалка. В кабината цареше сумрак — само светлината от електрическите крушки на тавана на хангара проникваше през купола.

Завъртя ключа на реактора на първото деление. Контролният пулт оживя, компютрите заработиха, непрякото осветление в главната кабина се включи. Като по магия!

Магия! Когато са видели летящата чиния, хората, живели на земята преди сто и четирийсет хиляди години, сигурно са я помислили за магия. Черна магия, непонятна на обикновените хора. И когато космонавтите са излезли през люка…

Какво?

Рип Кантрел седеше хипнотизиран от собственото си въображение. Чудеше се какво се е случило.

Според Артър космонавтите бяха хора. Този кораб беше сътворен от човешка ръка за човешка ръка, за човешка глава …

Вдигна обръча на компютъра и си го сложи на темето.

Трябваше да се хване за страничните облегалки на седалката. Зрителното му поле се разшири, прехвърли предложените му опции, бързо обмисляйки възможностите.

Възможности.

Мислите бяха в графичен вид, почти символичен. Ако нещо му допаднеше, той следваше мисълта, за да види докъде ще го отведе. Все по-бързо, през опции и възможности…

Назад към възможностите.

Тази вечер Чарли бе пилотирала летящата чиния, без да докосва пултовете. Само си беше мислила за тях. Как го бе направила?

Мислите му се понесоха по тунелите на възможностите. След секунди стигна до евентуалния отговор.

Докато го проучваше, корабът плавно се откъсна от земята. Вратите на хангара бяха затворени, но летящата чиния бавно се издигна и увисна на половин метър височина.

Рип смъкна обръча и се втурна към отворения люк. Тъмната пръст на пода на стария хангар вече бе на близо два метра под него.