Стивън Кунц - Летяща чиния

— Рип, събуди се!

Чарли го викаше. Той разкопча колана и се приближи до седалката й.

Двигателите работеха на ниска мощност. Чинията като че ли летеше хоризонтално.

— Намираме се на четирийсетина километра височина, струва ми се — съобщи тя и посочи зад тях.

Рип се озърна. Виждаше нещо. Червени и бели светлини. Приближаваха се. На тази височина? Не можеше да е самолет? Или можеше?

— Какво е това?

— Хиперзвуков самолет. Военен.

— Какво?

— Хиперзвуков шпионски самолет. Този модел замени Ес Ер седемдесет и едно. На такава височина се движи със скорост пет маха.

Шпионският самолет бързо се приближаваше.

— Вижда ли ни на радара? — попита Артър. Той също се държеше за пилотската седалка и се взираше назад.

— Би трябвало — отвърна Чарли. — Дръжте се. — Тя промени посоката и увеличи мощността. Ускорението ги блъсна към пода. Артър с всички сили се вкопчи в облегалката.

Хиперзвуковият самолет се опита да завие след тях, ала не успя.

— С каква скорост се движим? — жалостиво попита чичото.

— С около пет маха.

— Никога не съм чувал за хиперзвуков самолет — промълви Рип.

— Строго секретен е.

— И какво, сега ще трябва да ни убиеш, така ли?

— Не ме изкушавай, Рип. — Чарли завъртя ръкохватката на лоста докрай. Летящата чиния се понесе напред и ускорението рязко се увеличи. Артър не успя да се задържи и се запремята назад.

След секунди светлините на шпионския самолет избледняха зад тях. След минута-две Чарли угаси ракетните двигатели и наклони носа надолу към по-плътните атмосферни пластове.

Там небето беше ясно и луната сякаш обливаше звездите със светлината си. Целият Денвър и част от Скалистите планини се показаха под тях. Имаха неограничена видимост, най-малко сто и петдесет километра, и светлините на Колорадо Спрингс, Денвър, Болдър, Лъвланд, дори Форт Колинс блещукаха в мрака като диаманти на фона на тъмните върхове на Скалистите планини. По някои от тях имаше сняг, който сияеше на бледата лунна светлина.

— Още осемдесет километра — измърмори Чарли. — Ще трябва да намаля скоростта.

Чичо Артър смотолеви нещо, което Рип не разбра. Той бе успял да се задържи изправен.

— Между другото, какво правеше там оня шпионски самолет? — попита младежът.

— Търсеше нас.

— Е, сега има какво да разправя на приятелите си в Зона петдесет и едно, а?

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш още нещо?

— Какво например?

— За шпионски самолети, които ни търсят и за които ти, изглежда, знаеш всичко.

— О, я млъквай!

— Ние да не сме престъпници?

— Те смятат така. Естествено, че ще ни търсят. Защото искат летящата чиния.

Рип искаше да се наслади на мига, а не да мисли за бъдещето. Чарли продължаваше да му навира в носа външния свят и това не му харесваше.

— Е, какво ще правим, Рип? — Жената кимна към града пред тях. В този момент той разбра, че корабът е на автопилот: ръцете й бяха близо до лостовете, не върху тях.

— Не знам точно. Ще се спуснем ниско, за да ни видят, после ще се чупим. Ти как мислиш?

— Стига да сме далеч от летището, не ми пука.

— Гледайте да не докарате някого до инфаркт — посъветва ги Артър.

— О, няма — увери го Рип. — Никой няма да се почувства в опасност. Чисто и просто се забавляваме.

— Само това ли означава летящата чиния за теб, Рип? — попита Чарли Пайн. — Чисто и просто забавление?

— Да не би да сме женени, Чарли? Даже не съм сигурен, че чак толкова си падам по теб.

— Само попитах — отвърна тя, без да откъсва очи от екрана. Траекторията се виеше напред и надолу и я насочваше.

Лос Анджелис Доджърс и Колорадо Рокис бяха наравно 2:2 в началото на единайсетия ининг на Куурс Фийлд в тази приятна августовска вечер. Двубоя наблюдаваха трийсетина хиляди зрители.

Уоли Гринбърг седеше на горния балкон зад трета база с жена си и двамата си сина. Момчетата бяха уморени, беше им скучно и си шушукаха за пищното момиче на три реда пред тях. Жена му беше готова да си тръгне още преди три ининга, ала Уоли искаше да види „целия мач“. Рядко му се случваше да гледа Рокис — семейството не можеше да си го позволи — и не желаеше парите му да отидат на вятъра. Той изсумтя на момчетата и се опита да не обръща внимание на примирената апатия на жена си.

Кой знае защо се извърна от батера и погледна таблото зад центъра. И тогава видя летящата чиния, лещовиден силует, малко по-светъл от мрака извън игрището. Движеше се бавно над прожекторите.

Отначало го взе за балон, някаква реклама. Сигурно на „Елуей“, които имаха рекламна кампания.